— Вече не вдигат толкова шум…
— Май не гледаш телевизия — обади се Калейла. — Миналата седмица две кабелни програми излъчиха репортажи за теб.
— Какво?!
— Не ти казах. Нямаше смисъл. Щеше само да се ядосаш.
Кендрик отвори прозореца на мерцедеса и протегна ръка. Моторизираният отряд зад него беше нов, а отбивката за имението му започваше от средата на широк завой на пътя в гората, близо до друга отбивка, която не водеше наникъде. Имаше някаква ирония в това, че той трябва да предупреждава охраната си… Мислите му се върнаха към „проклетата загадка“, както те с Калейла наричаха цялата тази каша, объркала живота му. Мич Пейтън — вече бяха на „Мич“ и „Евън“ — бе пристигнал от Лангли предишната вечер.
— Работим върху нещо ново — осведоми ги в кабинета директорът на „Специални операции“. — Европеецът на Суон е трябвало да се свърже с доста хора, за да се сдобие с информацията, с която разполага, затова и ние се заехме да набираме данни за теб. Може и да се засегнеш, но се ровим в миналото ти. Започнахме от осемнайсетата ти година — едва ли животът ти преди това има някаква връзка с днешните събития.
— От осемнайсетата ми година! За Бога, нищо свято ли няма за вас?
— Ако искаш, да се откажем.
— А не, няма да се отказваме. Просто съм малко изненадан. А можете ли да получите такава информация?
— Не е чак толкова трудно, както си мислят хората. Кредитните бюра и службите „Личен състав“ постоянно дават такива справки.
— И защо го правите?
— По няколко причини, всъщност по две. Както вече ти казах, заради нашия твърде любопитен европеец. Ако открием хората, които е трябвало да разпита, за да понаучи нещичко за теб, ще стигнем по-лесно и до него, а, мисля, всички сме единодушни, че именно той е в дъното на цялата тази история… Втората е свързана с нещо, което не сме опитвали досега. Докато издирваме изпарилия се блондин и тези, които стоят зад него, съсредоточихме вниманието си главно върху събитията в Оман и самото досие. Ограничихме търсенето единственото В сфери, свързани с политиката.
— А къде другаде бихме могли да търсим? — попита Кендрик.
— В личния ти живот. В миналото ти вероятно има нещо или някой, някаква случка, от която твои приятели, а може би и врагове искат да се Възползват, за да укрепят позициите ти — или, обратно, да те превърнат в мишена. Защото ти си мишена, конгресмен, никой не се съмнява в това.
— Но, Ем Джей — намеси се Калейла. — Дори и да има хора, които са го обичали или мразели, те трябва да са свързани с Вашингтон. Господин Джоунс от Ан Арбър, щата Мичиган — бил твой приятел или враг, — не може да отиде току-така в най-секретния архив и да заяви: „Между другото, тук има едно досие, от което смятам да си извадя копие, за да изфабрикувам компромат за вестниците.“ Нещо не ми е ясно.
— И на мен, Ейдриън — или да ти викам Калейла, но първо трябва да свикна.
— Не е нужно да ме наричаш…
— Не го прекъсвай — усмихна се Евън. — Калейла е чудесно име — добави той.
— Да де, но аз наистина не разбирам нищо — продължи Пейтън. — Както ви казах, в системата има някаква пробойна, която сме пропуснали, и затова трябва да изпробваме всичко.
— Тогава защо не се заемем с Партридж и председателя на Долната камара? — настоя Кендрик. — Щом се оправих в Маскат, едва ли ще имам проблеми и с тях.
— Не бързай толкова, момче. Сега не е моментът, а и председателят скоро ще се пенсионира.
— Сега пък аз не разбирам.
— Ем Джей иска да каже, че вече проучва и двамата — обясни Калейла.
Във Вирджиния Евън спря мерцедеса зад завоя в гората и зачака моторизираната охрана да се появи в огледалото за обратно виждане, после зави надясно по полския път, който водеше до задния вход на имението му. Охраната щеше да го пусне. Искаше да пристигне по-бързо и затова избра по-прекия път. Калейла му се беше обадила в Камарата, че информацията на Мичъл Пейтън е пристигнала по принтера. Предстоеше му да се запознае с миналото си.
Милош Варак вървеше по покритата с дъски пътека към огромния плаж пред хотел „Дел Коронадо“ на пет километра от моста за Сан Диего. Седмици наред се опитваше как ли не да проникне в средите на вицепрезидента на Съединените щати. По-голямата част от времето бе прекарал във Вашингтон — охраната на президента не се предаваше лесно. Най-после бе попаднал на човек, отдаден на работата си, с мощна физика и трениран ум, който обаче се занимаваше с нещо непозволено — ако бъдеше разкрит, щеше да си провали не само кариерата, но и живота. Беше добре платен сводник на неколцина висши държавни служители. Бе насочен към тази работа от босовете в клана, които, забелязали възможностите му, но и това, че не е от най-богатите, го бяха пратили да учи в най-добрите училища и в голям университет. На босовете им трябваше изискан, представителен и почтен на вид младеж, заемащ пост, който да му позволи да прави услуги срещу известно възнаграждение. А каква по-добра услуга от тази да помогнеш на някого да удовлетвори тръпката под кръста, какво по-добро възнаграждение от това да познаваш слабостите на другите! Вече от доста години босовете бяха доволни от него. Този човек беше от мафията, той представляваше мафията, служеше на мафията.