— Значи я бива в работата.
— Нали ти казах, изключително умна е и е голяма професионалистка. Пепелянката не може да мръдне без нея.
— А той що за човек е?
— Пепелянката ли? — Неочаквано откъм летището се чу оглушителен рев — излиташе самолет. — Пепелянката си е Пепелянката — отвърна внедреният в президентската охрана мафиот, когато тътенът заглъхна. — Орсън Болинджър е политически хамелеон, надушва какво става, а не става нищо, което да не е в интерес на момчетата в сянка от Калифорния, защото те го подкрепят.
— Гледам, че си в течение на нещата.
— Имам набито око.
— И не само това. Но занапред бъди по-предпазлив. Щом аз те открих, и други могат да те надушат.
— Как? Дяволите да те вземат, как ме откри?
— С упоритост. Седмици наред чаках някой да сгафи, което беше неминуемо. Можеше да бъде и друг твой колега — човешко е, в края на краищата не растем в саксия, — но спипах теб. Може да си бил преуморен или си пийнал малко повече, или просто си проявил самоувереност. При всички положения сгази лука, обади се в Бруклин, Ню Йорк, не от уличен телефон.
— На Франджи! — прошепна capo supremo.
— На братовчед си Джоузеф Франджани Ловкия, втори в клана Ричи от Бруклин, наследник на генуезката мафия. Това беше всичко, което ми трябваше, amico.
— Ах, гаден чужденецо!
— Спести си ругатните… Остава ти само още един въпрос, защо не ми отговориш като хората?
— Какво? — извика вбесен мафиотът, като повдигна черните си вежди и посегна инстинктивно зад сакото си.
— Не мърдай! — изрева чехът. — Още едно движение, и си мъртъв.
— А къде ти е пистолетът? — задави се агентът.
— Не ми трябва — отвърна Варак и впи очи в евентуалния си убиец. — Убеден съм, че го знаеш.
Онзи бавно извади ръката си.
— Един въпрос и край! — каза той с враждебност, изписала се и на лицето му. — Имаш един последен въпрос.
— Тази Ардис Ванвландерън. Как ви обясниха назначаването й за началник на вицепрезидентската канцелария? Сто на сто са ви казали нещо, посочили са ви някакви причини. В края на краищата вие сте личната охрана на Болинджър и сте работили добре с нейния предшественик.
— Ние сме охрана, а не съветници. Не са длъжни да ни обясняват.
— Нима не са ви казали нищо? Такъв пост обикновено не се заема от жена.
— Много приказки изприказваха, да не би да остане нещо недоразбрано, но не ни обясниха нищо. Болинджър ни събра и заяви, че имал удоволствието да ни представи един от най-кадърните администратори в страната, който поемал поста с цената на такава лична жертва, че трябвало да благодарим на Бога за нейния патриотизъм. Това „нейният“ беше първият намек, че става въпрос за жена.
— Интересен израз — на Бога.
— Той така си говори.
— И не може да мръдне без нея?
— Не смее. Тя има желязна ръка и поддържа идеален ред.
— Какъв ред?
— Какво?
— Няма значение… Това засега е всичко, amico. Бъди така добър да си тръгнеш пръв. Ще ти се обадя, ако пак ми потрябваш.
В главата на мафиота нахлу горещата кръв на средиземноморските му предци, той вдигна пръст към чеха и го предупреди с дрезгав глас:
— Стой по-далеч от мен, ако си знаеш интереса.
— Дано не ми се налага да се виждам често с теб, Signor Mezzano…
— Не ме наричай сводник.
— Ще те наричам както си искам, а за интересите си сам ще се погрижа. А сега се омитай. Чу ли? Милош Варак изпрати с поглед човека, дал му със свито сърце сведенията — той крачеше по пясъка, обзет от безсилна ярост, докато накрая се загуби в лабиринта от пътеки пред хотела. Чехът се замисли… „Появи се в екипа преди година… Един от хората, които финансираха предизборната кампания на президента… Пепелянката не може да мръдне без нея.“ Бяха минали тринайсет месеца, откакто Инвър Брас бе започнал да търси нов вицепрезидент на Съединените щати, защото смяташе, че сегашният е заложник на невидимите хора, финансирали президента, които възнамеряваха да дърпат конците в страната.
Минаваше четири часът сутринта, но Калейла продължаваше да разпитва Евън. Сменяше касетките в касетофона и повтаряше отново и отново имената с настояването, ако някое от тях му се стори познато, да опише подробно всичко, което си спомня за него. Списъкът, който бяха получили по принтера от канцеларията на Мичъл Пейтън в Централното разузнавателно управление, съдържаше имената на сто двайсет и шестима души, техните професии, бракове, разводи и кога са умрели. Всеки бе прекарал доста време с Кендрик или го бе познавал в напрегнат период от живота му и е могъл да го подтикне към определени решения в студентските му години или в работата.