— Откъде, за Бога, е изровил всички тези хора? — попита Евън, както се разхождаше из кабинета. — Кълна се, за половината от тях изобщо не се сещам, а повечето от останалите са се превърнали в смътни сенки — изключение правят само старите приятели, които никога няма да забравя, но те едва ли са свързани със случилото се. Господи, та аз съм имал трима съквартиранти в колежа и двама в университета, а с шестия деляхме едно жилище в Детройт, където бях захванал някаква тъпа работа. По-късно имаше и други, от които безуспешно се опитах да намеря поддръжка за Близкия изток, някои от тях сега са в този списък — нямам представа защо, знам само, че всички тези хора живеят в предградията сред зелени морави и провинциални клубове и едва успяват да изпратят децата си в колеж. Нямат нищо общо със сегашното.
— Нека тогава пак поговорим за групата „Кендрик“…
— Няма вече такава група — прекъсна я ядосано Евън. — Хората загинаха, бяха разкъсани на парчета и погребани под бетона… Знаеш, че само ние с Мани оцеляхме.
— Извинявай — каза Калейла, както седеше на канапето и пиеше кафе. Списъкът лежеше на масичката до нея. — Имах предвид сделките ти тук, в Щатите, докато групата „Кендрик“ още е съществувала.
— Вече говорихме за тях. Не бяха чак толкова много — главно за съвременно оборудване.
— Нека пак ги прегледаме.
— Само ще си пилеем време, но давай.
— „Сонър Електроникс“, Пало Алто, Калифорния — прочете Калейла с пръст върху списъка. — Представител им бил някакъв мъж на име Кару.
— Кукуто Кару — засмя се Кендрик. — Така му викаше Мани. Продадоха ми някакви скапани ехолоти и дори след като им ги върнахме, не спряха да си искат парите.
— „Дракър Графикс“ от Бостън с представител Д. Р. Шълман. Нещо за него?
— Джери Шълман, симпатяга, добър партньор, дълго работихме с тях, но никога не сме имали проблеми.
— „Морсланд Ойл“ от Тълса. С представител някой си Арнолд Станхоуп.
— Разказвал съм ти за него — за тях.
— Пак ми разкажи.
— Бяха ни възложили предварителни геодезични проучвания в Емирствата. Но непрекъснато искаха да им работим на вересия и тъй като разширявахме дейността си, можехме да си позволим да ги зарежем.
— Злобееха ли?
— Разбира се, както винаги, когато мошениците разберат, че номерът им повече няма да мине. Но ние не им обърнахме внимание. А и си намериха други балами, една гръцка компания, която ги разбра що за стока са и им пробута топографска карта, взета сигурно от дъното на Оманския залив.
— Вие всички сте мародери — засмя се Калейла и пак посочи списъка. — „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“ със седалище в Насау, Бахамските острови, и представител Ардис Монтро от Ню Йорк. Вложили са доста капитал при вас…
— Така и не го видяхме, беше фиктивен — рязко я прекъсна Евън. — Би трябвало да го пише.
— Тук пише само: „Остави ги!“
— Какво?
— Аз съм го писала. Нали така ми каза първия път: „Остави ги!“ Какво е „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“?
— Беше — поправи я Кендрик. — Първокласна шмекерия от международен мащаб — първокласна и на международно равнище, но все пак шмекерия. Основаваш фирма с големи сметки в швейцарски банки и въздух под налягане, после я продаваш, но прехвърляш влоговете и оставяш на купувача само един голям балон, пълен с хелий.
— И ти си бил замесен и подобно нещо?
— Нямах представа какво е. Бях много по-млад и страхотно впечатлен, че искат да ни включат в структурата си… и особено от капитала, който внесоха на наше име в Цюрих. Но впечатлението ми трая до момента, в който Мани предложи: „Хайде да изтеглим малко пари, ей така, на шега.“ Знаеше какво прави — не получихме нито грош. Всички тегления и прехвърляния се контролираха от „Оф Шор“.
— Фиктивна фирма, в която сте били подставени лица.
— Точно така.
— Как се замесихте в тази история?
— Монтро ни намери в Риад и успя да ме прилъже. Тогава още не се бях научил, че няма как да забогатееш за нула време и да не си оцапаш ръцете.
— Ардис Монтро. Ардис… Странно име за мъж.
— Защото не е мъж, а жена. Но е по-опасна и от мъж.
— Жена ли?
— Ами да.
— При твоя вроден скептицизъм трябва да е била много убедителна.
— Не й липсваше дар слово. А когато се оттеглихме, искаше главите ни — твърдеше, че им струваме милиони. Уайнграс я попита чии милиони този път.
— Може би трябва…
— Остави — прекъсна я твърдо Евън. — Тя се омъжи за някакъв англичанин банкер, и сега живее в Лондон. Вече се е оттеглила.
— Откъде знаеш?
Леко смутен, Кендрик побърза да отговори тихо:
— Обади ми се няколко пъти… всъщност да ми се извини. Остави.