— Добре.
Калейла премина към следващата фирма в списъка. Докато четеше, написа три думи след „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“: „Да се провери.“
Ардис, или Ардисолда Монтро Фрейзиър-Пайк Ванвландерън, по баща Вояк, от Питсбърг, щата Пенсилвания, влезе в облицованото с мрамор антре на апартамента си в хотел „Уестлейк“ в Сан Диего. Метна черния си шал на облегалката на велурения стол и извика:
— Анди бой, дойдох си! До час трябва да сме в Ла Хоя, затова се размърдай, сладурче!
Говореше с обработен средноамерикански акцент, който повече клонеше към носовия театрален британски, отколкото към аристократичния американски, но В горните му регистри все още се долавяха резките славянски тонове от долината на река Мононгахела.
Облечен във фрак, Андрю Ванвландерън, набит мъж с чуплива снежнобяла коса, излезе от спалнята с чаша в ръка.
— Изпреварих те, миличка.
— След десет минути съм готова — каза Ардис, която, изправена пред едно огледало в антрето, оправяше къдриците на идеално сресаната си кестенява, вече прошарена коса.
Беше към петдесетгодишна, средна на ръст, но изглеждаше по-млада и по-висока заради стройната си осанка, тънката фигура с пищен бюст и хубавото лице с правилни черти и големи зелени проницателни очи.
— Защо не повикаш колата, скъпи?
— Колата може да почака. Както и Лай Хоя. Трябва да поговорим.
— Виж ти! — Началничката на Вицепрезидентската канцелария погледна мъжа си. — Много си сериозен.
— Да. Обади се старото ти гадже.
— Кое, скъпи?
— Единственото, което има значение.
— За Бога, тук ли се обади?
— Казах му да…
— И ти си един, Анди бой! — Ардис Ванвландерън тръгна ядосана през антрето към по-ниската дневна. Седна в едно кресло, тапицирано с червена коприна, кръстоса бързо крака и впи големите си очи в съпруга си. — Можеш да прахосваш пари за стоки и сделки, за тъпите си коне и всякакви други глупости, но мен недей да замесваш! Ясно ли е, скъпи?
— Слушай, кучко такава, слушай госпожо Ламя, след като съм дал толкова пари, имам право да получавам информация от първоизточника, щом ми потрябва. Ясно ли е?
— Добре, добре. По-спокойно, Анди.
— Ти започна първа, а после на мен казваш да се успокоя.
— Извинявай. — Ардис отпусна глава на креслото и задиша шумно с отворена уста, притваряйки за момент очи. След секунда ги отвори, надигна се и продължи: — Наистина съжалявам. Днес Орсън беше особено гаден!
— Какво е направил пак Пепелянката? — попита Ванвландерън, отпивайки от чашата си.
— По-внимателно с прякорите — засмя се тихо жена му. — Само това оставаше ония от охраната да научат, че ги подслушваме.
— Какво го е прихванало Болинджър?
— Отново се чувства несигурен. Иска писмено да потвърдим, че през юли пак ще издигнем кандидатурата му, в противен случай да внесем на негово име десет милиона долара в швейцарска банка.
Ванвландерън се задави.
— Десет милиона ли! — възкликна той. — За какъв, по дяволите, се мисли този шут?
— За вицепрезидент на Съединените щати, който знае някоя и друга тайна — отвърна Ардис. — Казах му, че няма да приемем никой друг, но това не го задоволи. Май се досеща, че Дженингс няма особено високо мнение за способностите му и смята да го разкара.
— Обичният ни фотогеничен магьосник Лангфорд Дженингс няма думата по този въпрос!… Вярно ли е? Дженингс наистина ли не го обича?
— Твърде силно казано. Просто не му обръща внимание, поне така твърди Денисън.
— Виж, този трябва да си иде. Много скоро Хърб ще стане прекалено любопитен…
— Зарежи го — прекъсна го госпожа Ванвландерън. — Зарежи и него, и Болинджър, и тъпите си коне. Какво толкова важно имаше да ни казва моят стар приятел, дето се скита като разгонен котарак, че, е седнал да звъни тук?
— Спокойно. Обади се от кантората на вашингтонския ми адвокат, който, както знаеш, е и негов адвокат. Но първо за Орсън. Дай му гаранцията. Драсни едно-две изреченийца, а аз ще ги подпиша. Това ще го зарадва, а такъв ще ни е по-полезен.
— Ти да не си откачил? — възкликна Ардис и мигновено се изправи.
— Ами, откачил съм! Първо, ако кандидатурата му не бъде издигната, той просто ще изчезне… като всички бивши вицепрезиденти.
— О, Боже — възкликна Ардис, провлачвайки втората дума в знак на възхищение. — Ти си моят тип, Анди бой. Разсъждаваш толкова стегнато и трезво.
— Въпрос на практика.
— Какво имаше да ни казва онзи откаченяк? Сега пък на кого е притрябвала скъпоценната му кожа?
— Не неговата, а нашата…
— Значи и неговата, не забравяй. Затова съм тук, любими, затова той ни запозна и ни накара да се оженим.
— Предупреди ме, че оная групичка заблудени свръхчовеци преминавала в настъпление. През следващите три месеца техният конгресмен щял да попада в полезрението на все по-влиятелни вестници. Нещо като „проверка на позициите му“, щял да издържи всички изпити. Целта, разбира се, е да се създаде мъртво вълнение. Нашият Купидон е обезпокоен, наистина. Честно казано, и аз започвам да се притеснявам. Тия откачени филантропи знаят какво правят — всичко това може да излезе извън контрол, Ардис. А ние сме заложили милиони на следващите пет години. Наистина става напечено!