— Я не се занасяй! — отвърна идеално фризираната му съпруга и стана от креслото. Поспря се и го изгледа със съвсем лек присмех в големите зелени очи. — И понеже си решил да си спестиш десетте милиона за Болинджър по някакъв начин — а този, който аз ти предлагам, е много по-добър и по-безопасен, — струва ми се съвсем разумно същата сума да бъде внесена и на мое име, нали, скъпи?
— Не виждам защо да го направя.
— Може би от неугасваща любов към мен… или заради едно от най-необичайните съвпадения в моята кариера сред богатите, красивите, могъщите и политически амбициозните, особено по отношение на плодовете от властта.
— Я повтори.
— Няма да ти изреждам защо го правим, няма да повтарям дори защо пожертвах заради теб значителния си талант, но ще ти разкрия една малка тайна, която пазех през всичките тези седмици.
— Я да чуем! — Ванвландерън остави чашата на една мраморна масичка и втренчи поглед в четвъртата си съпруга.
— Аз познавам Евън Кендрик.
— Ти какво?
— Запознахме се преди доста години, честно казано, повече са, отколкото ми се иска да призная, но за около месец и нещо имахме общи интереси.
— В какво освен в очевидното?
— О, сексът беше много приятен, но без значение… и за двама ни. Ние бяхме забързани млади хора, нямахме време за любов. Помниш ли „Оф Шор Инвестмънтс“?
— Ако е бил замесен в тази история, можем да го уличим в мошеничество! Това ще е достатъчно, за да го извади от играта, ако се включи в нея. Беше ли замесен?
— Беше, но не можеш да го обвиниш в нищо. Оттегли се шумно, възмутен от дън душа, и това беше началото на края на тази картонена кула. А колкото до машинациите на „Оф Шор Инвестмънтс“, не ти препоръчвам да ги разобличаваш, освен ако не ти е дотегнало от мен, скъпи.
— От теб ли?
— Аз дърпах конците. Набирах съдружниците.
— Дявол да го вземе — засмя се Ванвландерън, като взе чашата и я вдигна към жена си. — Тия мошеници са знаели кой ще им свърши най-добре работата… Чакай малко! Познавала си този негодник Кендрик достатъчно добре, щом си спала с него, а въобще ни си ми споменала.
— Имах си причини…
— — Дано са основателни! — избухна щедрият поддръжник на президента. — Защото в противен случай ще ти счупя главата, кучко такава! Представи си, че те види и те познае, а после си спомни и за „Оф Шор“ и се сети за какво става дума! Не обичам такива рискове!
— Сега е мой ред да кажа „Спокойно, Анди“ — парира го жена му. — Хората около вицепрезидента обикновено не представляват интерес за масмедиите и рядко попадат в новините. Помниш ли кога за последен път си чул да се споменава някой от помощниците на Болинджър? Те са сива аморфна маса — президентът не би и допуснал да бъде другояче. Освен това името ми не се е появявало във вестниците освен в списъка на официално поканените в Белия дом. Кендрик още си мисли, че съм женена за Фрейзиър-Пайк, лондонския банкер, а ако си спомняш, макар че и двамата бяхме поканени на церемонията по връчването на Ордена на свободата, ти отиде сам. Аз си измислих повод да не се появя.
— На това ли му викаш причини? Защо не ми каза?
— Защото не знаех как ще реагираш — щеше да ме разкараш, а аз още мога да ти бъда полезна.
— С какво, по дяволите?
— С това, че го познавам. Пък и реших да опресня информацията си за него, но не чрез някоя частна детективска фирма, която по-късно може да ни издъни, а по официален път. Чрез федералното бюро за разследване.
— Заплахите срещу Болинджър?
— Утре ще престанат. И агентите на ФБР ще бъдат отзовани във Вашингтон с изключение на един, който ще остане тук със специална задача. Тези фалшиви заплахи уж идваха от един безобиден луд, когото измислих и който, видите ли, отишъл в чужбина. Защото, скъпи, аз вече открих това, което ми трябваше.
— И какво е то?
— Евън има един възрастен приятел, евреин на име Уайнграс, когото обожава. Смята го за свой баща, а в групата „Кендрик“ го наричаха „тайното ни оръжие“.
— Оръжеен бизнес?
— Едва ли, скъпи — засмя се Ардис Ванвландерън. — Беше ненадминат архитект и свърши прекрасна работа на арабите.