— Казал ли е на президента? — попита Лоуъл.
— Според моя източник, не — отвърна Варак. — Както отбеляза господин Мандел, той е разумен човек. И разбира, че е по-лесно и много по-добре за страната да се замени един човек, отколкото всички президентски съветници.
— Лоша работа — каза Уинтърс, — но май е неизбежно. Ала какво общо има държавният секретар с Евън Кендрик? Не виждам връзката.
— Тя е в самия символ — намеси се Ерик Съндстром. — Той трябва да разбере важността му. Прав ли съм, Милош?
— Да, сър. Ако Кендрик бъде убеден, че за страната е особено важно да има силен вицепрезидент, възприеман и от съюзниците, и от враговете ни като глас на разума в едно имперско президентство, където благият император често се оказва гол, и че благодарение на това светът иде задиша по-спокойно, той според мен отново ще направи трудния избор и ще склони.
— Съдейки от това, което вече знаем за него, сигурно ще го направи — съгласи се Гидиън Лоуган. — Но кой, по дяволите, ще го убеди?
— Единственият човек, когото той ще послуша — каза Милош Варак и се запита дали не подписва една смъртна присъда, — е Еманюел Уайнграс.
Ан Мълкахи О’Райли беше вашингтонска секретарка, която не се смущаваше лесно. През годините, откакто с Пади се бяха преместили от Бостън в столицата, тя беше работила за умни и не чак дотам умни шефове, за бъдещи светци и бъдещи крадци и вече не можеше да я учуди нищо. Но никога не бе имала началник като Евън Кендрик. Изобщо не го свърташе във Вашингтон, мразеше политиката и въпреки това се бе превърнал в нещо като герой. Знаеше повече начини да избегне неизбежното и от котка с девет живота и можеше да изчезне по-бързо и от Невидимия. И въпреки че непрекъснато се губеше някъде, конгресменът не пропускаше да съобщи как да бъде намерен: или се обаждаше от време на време, или оставяше телефон, на който да бъде търсен. Но от два дни не се бе обаждал, не бе оставил и номер. Сами по себе си тези два факта нямаше да разтревожат госпожа О’Райли, затова пък тя се притесни от друго — още от девет и двайсет сутринта, секретарката не можеше да се свърже по телефона с дома му във Вирджиния, или в Колорадо. Централите и във Вирджиния, и в Колорадо отговаряха, че връзката се разпада — това продължи чак до седем вечерта и Ани О’Райли наистина се разтревожи. Какво ли друго й оставаше, освен да вдигне телефона и да се обади на мъжа си в полицейското управление.
— О’Райли — чу тя дрезгавия му глас. — И отдел „Следователи“.
— Аз съм, Пади.
— Здравей, тигърче. Готово ли е телешкото рагу?
— Още съм на работа.
— Чудесно. Трябва да говоря с Евън. Преди няколко дни Мани ми се обади за някакви глупави регистрационни номера…
— Там е работата, я — прекъсна го госпожа О’Райли. — И аз искам да говоря с него, но не мога.
Ани разказа на мъжа си за странното съвпадение, че и двата телефона на конгресмена във Вирджиния и Колорадо са повредени, и че от два дни той не й се е обаждал, нито пък й е оставил номер, на който да го намери.
— Не е в негов стил, Пади.
— Обади се на охраната.
— Как не. Само да прошепна името му, и ония ще опищят целия свят. Знаеш колко ги обича Кендрик тези работи. И ако има що-годе прилично обяснение за повредата, ще ми откъсне главата.
— А аз какво да направя?
— Защо не провериш във Феърфакс, скъпи?
— Става. Ще се обадя на Кърнс в Арлингтън да изпрати радиокола. Как му беше адресът?
— А, не, Пади — отсече госпожа О’Райли. — Ще се вдигне голям шум. Това все пак е полиция.
— Ас какво според теб си вадя хляба? С балет ли?
— Не искам да намесвам полицията, там гъмжи от журналисти. ЦРУ е поставило охрана и може да загазя. Мислех ти да свършиш тази работа, скъпи. На приятелски начала, като ченге, случайно вършещо услуга на жена си, която също по една случайност е секретарка на Кендрик.
— Случайностите станаха много, тигърче… Но какво пък! Аз обичам телешко рагу.
— Ще ти сложа повечко картофи, Пади.
— И лук. Много лук.
— Най-голямата глава, която намеря…
— Тръгвам.
— И, Пади, ако онази вода ненапита е изключила и двата телефона, кажи му, че знам за гаджето от Египет и ако не ми се обади, ще кажа на журналистите.
— Какво гадже?
— Потегляй — заповяда госпожа О’Райли. — Вчера Мани беше пийнал и се изпусна, че също не може да открие славното си момче. А сега побързай. Чакам да ми се обадите.
— Ами телешкото рагу?
— Купила съм замразено — излъга Ан Мари Мълкахи.
Трийсет и осем минути по-късно, след като на два пъти бе бъркал пътя, старши следовател О’Райли намери шосето във Вирджиния, което водеше към къщата на Кендрик. Бе минавал цели четири пъти по него, но никога нощем. И четирите пъти бе ходил да види стария Уайнграс след изписването му от болницата и да му занесе нещо за пийване, тъй като сестрите все му криеха уискито. Пади с основание смяташе, че не е кой знае какъв грях, Мани, който гонеше осемдесетте и би трябвало да хвърли топа на операционната маса, да иска да се почерпи. Не друг, а Христос е превърнал водата във вино, защо един окаян грешник на име О’Райли да не превърне някакъв си нещастен половин литър освежител за уста в уиски? И двете течности служеха на християнски цели, а и той само следваше примера на Христос.