По затънтения провинциален път нямаше улични лампи и ако не беше светлината от фаровете, Пади щеше да подмине тухлената стена и бялата порта от ковано желязо. После разбра защо — в къщата също не светеше. Тя беше изоставена, затворена до завръщането на собствениците й. Но собственикът й не беше заминал, а дори и да беше, онова арабско семейство от Дубай поддържаше къщата, докато стопанинът й се прибереше. Ако в установения ред настъпеха промени или хората от охраната си тръгнеха, Ани О’Райли, личната секретарка на конгресмена трябваше да бъде уведомена незабавно. Пади спря встрани от пътя, отвори жабката и извади фенерче, след което слезе от колата. Инстинктивно пъхна ръка под сакото си и пипна дръжката на пистолета в кобура под мишницата си. Приближи се до оградата: очакваше всеки момент да блеснат прожектори или в тихата нощ внезапно да писнат сирени. Така ЦРУ охраняваше и защитаваше хората. Но О’Райли се излъга — не последва нищо.
Бавно провря ръка през железните пръчки на бялата порта… Пак нищо. Тогава допря длан до плочката между двете крила на портата и я бутна. Вратата се отвори, пак нищо.
Влезе вътре, натиснал с палеца на лявата си ръка копчето на фенерчето. С дясната бръкна под сакото си. Това, което блуждаещият лъч на фенерчето освети след секунди, го накара да се извърне и да се свие до стената с измъкнат от кобура пистолет.
— Божичко, какво ли ще стане с мен, грешния? — прошепна той.
На около пет метра видя трупа на един младеж от охраната на ЦРУ в официален костюм, главата му бе почти откъсната и бе цялата в кръв. О’Райли притисна гръб към тухлената стена и мигновено изключи фенерчето. Уж се бе нагледал на какво ли не, но пак го побиха тръпки. Познаваше насилствената смърт и точно затова очакваше да открие още трупове. Изправи се бавно и затърси — даваше си сметка, че убийците отдавна са се омели.
Откри още три трупа, и трите бяха обезобразени, и в трите случая животът беше отнет внезапно, и тримата покойници се бяха опитали да се защитят и бяха превити одве. „Божичко! И таз добра!“ О’Райли приклекна и огледа трупа на четвъртия мъж — откри нещо необичайно. Във врата му видя огъната игла — остатък от стрела. Човекът от охраната е бил приспан с наркотик, а после е бил зверски убит. Момчетата изобщо не бяха разбрали какво става. Не бяха усетили нищо.
Патрик О’Райли тръгна бавно и предпазливо към вратата на къщата, макар да съзнаваше, че няма от какво да се страхува. Всичко бе приключило, оставаше само да се преброят жертвите.
Бяха шест. Всички бяха с прерязани гръкляни, всички бяха покрити със засъхнала кръв, на всяко лице беше изписано страдание. Но най-ужасяваща гледка представляваха голите тела на приятелите на Кендрик от Дубай. Съпругът беше върху жена си като при полов акт, а плувналите им в кръв лица бяха притиснати едно към друго. А на стената с човешка кръв бе написано: „Смърт на неверниците! Смърт на служителите на Сатаната!“
Къде ли беше Кендрик? Божичко! Къде? О’Райли се втурна да претърсва цялата къща от мазето до тавана, стая по стая, запали всички лампи, които намери, докато накрая цялото имение светна като коледна елха. Нямаше и следа от конгресмена. Пади хукна към гаража, долепен до къщата — мерцедесът на Евън го нямаше, а кадилакът бе празен. Заоглежда двора, провери педя по педя гората и храсталаците в ограденото имение. Нищо. Нямаше никакви следи от борба, окършени клони, дупки в оградата или драскотини по току-що издигнатата тухлена стена. Колегите от лабораторията по съдебна медицина! Те щяха да открият улики… Пади разсъждаваше като полицай, докато това тук беше извън компетенцията на полицията — каква ти полиция! О’Райли се втурна към металната порта, обляна в светлина, и оттам към колата си. Скочи вътре, но вместо да се обади по радиостанцията, измъкна изпод таблото безжичния полицейски телефон. Докато набираше номера, изведнъж усети в студения нощен въздух, че лицето и ризата му са плувнали в пот.