— Тя работи за нас — участва и в акцията в Оман. В Насау има един човек, противопоставил някаква компания, с която Кендрик е бил свързан преди години. Той не е особено почтен, нито пък фирмата, но решихме, че си заслужава да се провери.
— Защо?
Директорът на „Специални операции“ погледна над колата към къщата на Евън Кендрик, към слабо осветените прозорци и това, което се намираше зад тях.
— Ще ви разкажа всичко, О’Райли. Няма да скрия нищо, обещавам ви. Но доколкото разбрах от думите ви, ми предстои доста работа. Трябва да се обадя в отдел „Убийства“, а това може да стане само от моята кола.
— Отдел „Убийства“ ли?
— Да не ти дава господ да работиш там. Момчетата прибират трупове, за които никога няма да дадат показания, проучват заключенията на лекарите от съдебна медицина, които нямат право да разкриват. Без тях сме заникъде и аз ги уважавам много, но не бих искал да съм сред тях.
Безжичният телефон на детектива внезапно издрънча — светна лампичката за „Спешно“ и звукът отекна в тихата студена нощ и проехтя в гората зад тухлената стена. О’Райли отвори рязко вратата, грабна слушалката и я долепи до ухото си.
— Ало?
— О, Божичко, Пади! — изпищя Ан Мълкахи О’Райли, а микрофонът усили гласа й. — Намериха го! Намериха Фил! Бил долу, под котлите в сутерена. Божичко, Пади! Разправят, че гръклянът му бил прерязан! Той е мъртъв, Пади!
— Кой го е намерил, тигърче?
— Хари и Сам от обслужващия персонал, нощна смяна са. Току-що ми се обадиха, уплашени до смърт, и ми казаха да звънна в полицията.
— Вече го направи, Ани. Предай им да не мърдат. Да не пипат нищо и да не говорят с никого, докато не дойда! Разбра ли?
— Да не говорят с никого ли?…
— Налага се, после ще ти обясня. А сега се обади на охраната на Конгреса и кажи да изпратят пред кабинета ти петима въоръжени мъже. Обясни, че съпругът ти е полицай и че ги моли той, понеже го заплашват. Разбра ли?
— Да, Пади — отвърна през сълзи госпожа О’Райли. — О, Боже, той е мъртъв!
Детективът се извърна на седалката. Шефът от ЦРУ тичаше към колата си.
28
Беше четири часът и седемнайсет минути следобед, колорадско време, и Еманюел Уайнграс бе изгубил търпение. Към единайсет сутринта бе открил, че телефонът не работи, а след това разбра, че са го знаели и две от сестрите, опитали се няколко часа по-рано да се обадят. Едната отишла в Меса Верде и от бакалията звъннала в телефонната компания да отстранят повредата — уверили я, че телефонът ще проработи всеки момент. Този „всеки момент“ се бе проточил над пет часа, нещо, с което Мани не можеше да се примири. Един известен конгресмен — да не говорим, че бе и национален герой — заслужаваше много по-добро отношение, това бе обида, която Уайнграс нямаше намерение да търпи. И макар че не бе споменал нищо на тая сбирщина от вещици, го мъчеха мисли — лоши мисли.
— Хей, вие, дето служите на повелителя на Кодър — извика той колкото му глас държи от остъклената веранда на двете сестри, които играеха на джин руми.
— Какви ги дрънкаш, Мани? — попита третата от стола до арката в дневната, като свали вестника.
— Това е от „Макбет“, неграмотна глупачке. Слушай сега какво ще ти кажа.
— Какво друго ми остава, Матусаил… Джин!
— Толкова малко познавате Библията, госпожо Ерудитке… Няма повече да стоя откъснат от света. Някоя от вас ще ме закара до града, откъдето да се обадя на директора на тази тъпа телефонна компания, иначе ще опикая навсякъде в кухнята.
— Но преди това ще ти сложим усмирителна риза — каза едно от момичетата, които играеха карти.
— Чакай малко — спря я партньорката й. — Току-виж се обадил на конгресмена и той уредил нещата. Наистина трябва да звънна на Франк. Заминава утре — нали ти казах, — а аз не успях да му запазя стая в мотела в Кортез.
— Аз съм „за“ — каза сестрата в дневната. — Той може да се обади от бакалията на Ейбрахам Хокинс.
— Доколкото ви познавам, пиленца, само заради някой мъж ще си покажете носа навън — рече Мади. — Но ще се обадим от телефона в канцеларията на Джи-Джи. Не вярвам на хора, дето се казват Ейбрахам. Той вероятно е продавал оръжия на аятолаха и е забравил да си прибере печалбата. Я да си взема един пуловер и якето.
— Ще те закарам аз — предложи сестрата в дневната, след което пусна вестника до стола и се изправи. — Облечи си палтото, Мани. Студено е и от планините духа силен вятър.
Уайнграс измърмори някакъв обиден епитет, докато минаваше край жената, и се отправи към стаята си на първия етаж в лявото крило. Щом се скри в каменния коридор, ускори крачка — имаше да взима не само пуловер. В обширната стая — беше я преустроил и бе сложил плъзгащи се стъклени врати на южната стена, които се отваряха към застланата с плочи тераса, — забърза към високия шкаф, като пътьом грабна един стол от бюрото си и го повлече след себе си. Качи се предпазливо на стола, като се държеше за топките на чекмеджетата, протегна ръка над украсения със заврънтулки внушителен шкаф и свали една кутия от обувки. Слезе от стола, занесе кутията до леглото и я отвори, а отвътре извади автоматичен пистолет трийсет и осми калибър и три пачки патрони.