Добре го бе измислил. Евън бе наредил да заключат ловджийската му пушка и да изхвърлят всички амуниции, бе забранил и в къщата да се внася оръжие. Причината беше прекалено болезнена и за двамата, за да си я припомнят — Кендрик беше убеден, и то не без основания: ако старият му приятел реши, че след операцията има разсейки, той ще се самоубие. Но след живота, който беше водил, за Еманюел Уайнграс беше анатема да стои без оръжие. Джи-Джи Гонзалес му се бе притекъл на помощ и на Мани му се бе наложило само веднъж да разбива касата с ловджийската пушка — когато репортерите ги бяха обсадили и пикаеха навсякъде по двора.
Уайнграс зареди пистолета с едната пачка, пъхна другите в джоба си и върна стола до бюрото. Отиде при гардероба, извади дълъг пуловер и го навлече — той прикри чудесно издутините. После направи нещо, което не бе вършил, откакто бе преустроил стаята, дори и когато ги бяха нападнали репортерите и телевизионните екипи. Провери ключалките на плъзгащите се врати, сетне се върна до един червен ключ, скрит зад завесите, и включи алармата. Излезе от стаята и затвори вратата, после отиде при сестрата в антрето, която му държеше палтото.
— Хубав пуловер, Мани.
— Купих го на разпродажба на скиорски екипи в Монте Карло.
— Защо вечно се заяждаш?
— Не се шегувам, наистина.
— Ето, облечи си палтото.
— С това чудо приличам на бостанско плашило.
— Ами, напротив. Имаш много мъжествен вид…
— Ох, да се махаме оттук. — Уайнграс тръгна към вратата, но се спря. — Момичета! — извика той и гласът му се чу чак на верандата.
— Да, Мани?
— Какво?
— Чуйте ме, госпожици, говоря ви сериозно. Тъй като телефонът не работи, ще бъда много по-спокоен, ако включите алармената инсталация. Направете ми това удоволствие, пиленца. Знам, че за вас съм един стар глупак, но наистина ще бъда по-спокоен, ако го направите.
— Колко мило от негова страна…
— Разбира се, Мани.
„Тия глупости винаги минават“, помисли си Уайнграс и се упъти към вратата.
— Хайде, побързай — обърна се той към сестрата зад него, която се мъчеше да облече якето. — Искам да стигнем при Джи-Джи, преди телефонната компания да е приключила за месеца.
Вятърът откъм планината наистина беше силен — те трябваше да се наведат, за да изминат късото разстояние от масивната входна врата до сааба на Кендрик, спрян на извитата алея за коли. Мани беше закрил лице с лявата си ръка и се бе извърнал надясно, когато нещо изведнъж го накара да забрави и за вятъра, и за притесненията си. Отпърво той си помисли, че недовижда от носещите се във въздуха листа и облаците прах — но после разбра, че не е от това. Нещо, някой мърдаше зад високите храсти около пътя. Някакъв човек се дръпна рязко вдясно и се сниши зад гъсталака… После втори, който последва първия и отиде по-надалеч.
— Добре ли си, Мани? — извика сестрата, докато вървяха към колата.
— Това е детска играчка в сравнение с преходите в Крайбрежните Алпи! — извика в отговор Уайнграс. — Качвай се. По-бързо!
— О, така ми се иска някой ден да видя Алпите!
— И на мен — промърмори Уайнграс, докато се качваше в сааба, и пъхна незабелязано дясната си ръка под палтото и пуловера, за да извади пистолета. Измъкна го и го пусна между вратата и седалката, а сестрата пъхна ключа и запали двигателя. — Щом излезеш на пътя, завий наляво — каза той.
— Не, Мани, грешиш. Най-късият път до Меса Верде е вдясно.
— Знам, красавице, но все пак завий наляво.
— Мани, ако на твоята възраст си намислил нещо, направо ще побеснея.
— Просто завий наляво, иди в края на алеята и спри.
— Господин Уайнграс, ако си въобразявате, че…
— Слизам — тихо я прекъсна възрастният архитект. — Не искам да те тревожа и ще ти обясня всичко по-късно, но сега ще правиш каквото ти кажа… Моля те. Карай.
Учудената сестра не разбра тихите думи на Мани, но затова пък забеляза израза в очите му. Старецът не театралничеше, не преиграваше, а просто й заповядваше.
— Благодаря — продължи той, когато тя подкара между високите храсти и зави наляво. — Хвани пътя за Верде през Манкос…