— Ще ни отнеме най-малко още десет минути…
— Знам, но точно това ще направиш. Иди право при Джи-Джи и му кажи да се обади на полицията…
— Мани! — прекъсна го с писък сестрата и се вкопчи в кормилото.
— Сигурен съм, че няма нищо страшно — побърза да я успокои Уайнграс. — Може би е някой закъсал автомобилист или загубил се турист. Но все пак тия неща се проверяват, нали?
— Не знам, но със сигурност няма да ти позволя да слезеш от колата!
— Разбира се, че ще ме пуснеш — възрази й Мани, като вдигна небрежно пистолета, сякаш проверяваше спусъка.
— Божичко! — извика сестрата.
— Няма да ми се случи нищо, защото съм страхлив и си отварям очите на четири… Спри тук, ако обичаш.
Стъписана, жената се подчини, като оглеждаше уплашено ту оръжието, ту лицето на стареца.
— Благодаря — каза Уайнграс и отвори вратата, през която вятърът нахлу внезапно с вой. — Вероятно ще заваря безобидния гост да пие кафе с момичетата — добави той, като слезе от колата и притисна вратата, за да я затвори.
Саабът потегли рязко, гумите изскърцаха. Няма страшно, помисли си Мани, поривите на вятъра са заглушили звука.
Той заглушаваше и шума, който старецът вдигаше, докато се връщаше крадешком в къщата, и който бе неизбежен, защото Мани се промъкваше по банкета и стъпваше върху падналите покрай гората клони. Беше благодарен, че по небето се носят тъмни облаци и че е облечен с тъмно палто — така вероятността да го забележат бе минимална. След пет минути, вече в гората, той спря зад едно дебело дърво при храсталака, издигащ се като стена. После пак прикри лицето си от вятъра и примижал, се взря към отсрещната страна на пътя.
Наистина имаше хора. Опасенията на Мани се бяха оправдали. Неканените гости не си бяха тръгнали, причакваха нещо или някого. И двамата бяха с кожени якета и се бяха снишили зад храстите. Говореха си бързо, а този вдясно поглеждаше непрекъснато и нетърпеливо часовника си. Уайнграс нямаше нужда да му казват какво означава това — онези чакаха някого. Приведе се тромаво до земята, като усещаше възрастта си физически, и затърси упорито нещо — не знаеше точно какво.
Оказа се дебел клон, току-що откършен от вятъра, от ствола още се стичаше мъзга. Беше дълъг към метър и половина и Мани можеше да го размаха. Старецът се изправи бавно и още по-тромаво и мъчително се върна при дървото, до което беше стоял, на десетина метра от двамата неканени посетители от другата страна на пътя.
Това беше хазарт, но такъв бе и остатъкът от живота му, а тук шансът беше несравнимо по-голям, отколкото на рулетка или на бакара. Резултатите също щяха да станат известни по-бързо, а комарджията у Еманюел Уайнграс бе готов да се обзаложи, че воден от здравия разум, поне единият от непознатите няма да мръдне от пътя. Възрастният архитект се промъкна обратно в гората, като подбираше внимателно мястото, сякаш доизпипваше последния проект за най-важния клиент в живота си. Така си беше — клиентът беше самият той. Възползвай се максимално от естествената среда — беше основен закон за него като професионалист — той и сега не го наруши.
Откри две тополи, и двете кичести, на двайсетина метра една от друга, образуваха нещо като врата в гората. Скри се зад ствола на дясната, грабна дългия клон и го подпря на напречния клон отгоре. Вятърът фучеше в короните на дърветата и всред многобройните шумове на гората Мани отвори уста и запя гръмогласно кратък монотонен напев, който наподобяваше повече животински рев, отколкото човешка реч. После проточи врат и загледа към двамата.
Съзря през клоните и долните листа на дърветата уплашените мъже от другата страна на пътя. И двамата се извърнаха, както бяха приклекнали, този вдясно сграбчи рамото на съучастника си, явно му заповядваше нещо — дано, замоли се Мани. Ето, да. Другият скочи на крака, измъкна изпод сакото си пистолет и тръгна към гората от другата страна на пътя, по посока на Меса Верде.
Сега всичко зависеше от точно разчетеното време. От времето и от посоката. Кратките примамващи звуци привличаха жертвата в смъртоносното море от зеленина точно както песните на сирените — Одисеи. Още два пъти Уайнграс нададе злокобния рев, а после и трети път и той прозвуча толкова отчетливо, че свалил оръжието, непознатият се втурна, като разгръщаше клоните пред себе си и забиваше крака в меката почва към двете тополи сред гората.
Мани дръпна големия тежък клон и с все сила го стовари върху главата на тичащия мъж. Лицето му стана на кайма, отвсякъде бликна кръв, черепът се превърна в пихтия от начупени кости и хрущял. Мъжът беше мъртъв. Уайнграс излезе задъхан иззад дървото и приклекна.