Онзи беше арабин.
Вятърът продължи да духа с все сила откъм планината. Мани издърпа пистолета от още топлата ръка на мъртвеца и все така тромаво и мъчително се запромъква обратно към пътя. Съучастникът на мъртвеца беше като на тръни — непрекъснато стрелкаше глава ту към гората, ту към пътя от Меса Верде, ту към часовника си. Единственото, което не беше сторил, бе да извади оръжие и Уайнграс разбра още нещо. Терористът — а той беше терорист, и двамата бяха терористи — бе или пълен аматьор, или изпечен професионалист.
Усетил как сърцето му бумти в крехките гърди, Мани си позволи само няколко мига почивка. Бързаше. Втори път едва ли щеше да има такава възможност. Тръгна на север, като се движеше от дърво на дърво, докато накрая стигна на няколко метра от напрегнатия мъж, който не преставаше да поглежда на юг. Уайнграс отново трябваше да разчете много точно времето. Стрелна се през пътя и застина, загледан в непознатия. Още малко, и убиецът щеше да получи удар — на два пъти тръгна да пресича пътя, и двата пъти се върна в храстите и се скри, загледан в часовника си. Мани тръгна напред, стиснал пистолета в дясната си ръка с изпъкнали вени. Когато бе на някакви си десетина крачки от терориста, извика на арабски:
— Убиец! Ако мръднеш, с теб е свършено!
Мургавият мъж се извърна и се претърколи в храстите, след което заби нокти в калта и запрати буца пръст в лицето на стария архитект. Уайнграс разбра защо не е видял оръжие у терориста — то бе на земята до него, на сантиметри от ръката му. Мани падна на лявата си страна върху пътя точно когато мъжът грабна пистолета, сетне се хвърли назад, спотаи се в бодливата зелена паяжина и стреля два пъти. Изстрелите почти не се чуха, превърнати от вятъра в две зловещи глухи изпуквания — върху пистолета на терориста имаше заглушител. Куршумите обаче не бяха безшумни — единият изсвистя във въздуха над Уайнграс, вторият рикошира от цимента до главата му. Мани вдигна пистолета и натисна спусъка — въпреки възрастта опитната му ръка не трепна. Терористът изпищя в бушуващия вятър и се строполи в храстите с широко отворени очи и струйка кръв в основата на гърлото.
„Побързай, старче! — заповяда си Уайнграс, докато с мъка се изправяше на крака. — Те чакаха някого! Да не искаш да те сгащят като някоя стара глупава патка? Ще видиш ти, като ти гръмнат изкуфялата глава. Стискай зъби. Всички кокали ме болят!“ Мани се втурна към тялото в храстите. Наведе се и го издърпа, после го хвана за краката и с изкривено от невероятното усилие лице, напрегнал всички сили, го изтегли в гората от другата страна на пътя.
Идеше му да легне на земята и да си почине, за да престане биенето в гърдите му и той да вдъхне глътка въздух, но знаеше, че не може да го направи. Не биваше да спира, трябваше да е нащрек и най-вече да хване някого жив. Тия типове преследваха сина му! Трябваше да получи информация… каквото и да последваше!
В далечината се чу шум от двигател… после заглъхна. Озадачен, Мани отиде бавно и предпазливо между дърветата в края на гората и се огледа. По пътя от Меса Верде криволичеше кола, може би се движеше по инерция или пък вятърът беше много силен. Да, вървеше по инерция, сега вече се чуваше само шумът от гумите, докато автомобилът пъплеше към високата стена от жив плет и накрая спря в началото на извитата алея за коли пред къщата. Вътре имаше двама мъже — пръв слезе човекът зад кормилото, набит, вече прехвърлил четирийсетте, и се огледа, явно очакваше да го посрещнат или да му дадат знак. Примижа срещу следобедната светлина и понеже не видя никого, пресече пътя и навлезе в гората. Уайнграс затъкна пистолета в колана си и се наведе да вземе оръжието на втория терорист с надупчения заглушител. Не се побираше в джоба му и затова Мани, както и арабинът, го остави до краката си. Изправи се и се дръпна в шубрака, а след това провери барабана на пистолета. Бяха останали четири патрона. Мъжът се приближи и застана точно пред Мани.
— Йосиф!
Внезапно донесеният от вятъра слаб вик идваше от съучастника на мъжа, който бе слязъл от колата и тичаше надолу по пътя, като видимо накуцваше с единия крак. Мани бе озадачен — Йосиф беше еврейско име, но двамата убийци не бяха евреи.
— По-тихо, момче! — заповяда му дрезгаво по-възрастният мъж на арабски, когато другият спря задъхан пред него. — Само още веднъж да си повишил така глас, и ще се прибереш в ковчег!
Уайнграс ги слушаше и ги наблюдаваше на пет-шест метра от пътя. Беше донякъде учуден, но вече разбра защо онзи е употребил арабската дума за момче. Съучастникът му наистина си беше момче, хлапак на не повече от шестнайсет-седемнайсет години.
— Никъде няма да ме пратиш! — отвърна ядосано той с дефект в говора, който очевидно се дължеше на заешка устна. — Никога вече няма да ходя нормално заради тази свиня! Ако не беше той, можех да стана велик мъченик на свещената ни кауза!