— Аман! — изкрещя задъхан Уайнграс, бе запомнил името, употребено от полуевреина Йосиф, сякаш беше неговото. — Къде си? Как си? — продължи той настойчиво на арабски. — Отговори! — изрева срещу вятъра.
— Тук, тук съм! — извика младичкият арабин на своя език — Ранен съм! В хълбока. Не мога да намеря Йосиф! — Хлапакът се обърна по гръб да види приятеля, когото очакваше. — Ти кой си? — изпищя той, когато Мани се приближи и се опита да извади от куртката пистолета. — Не те познавам!
Уайнграс срита момчето по лакътя и когато празната му ръка се измъкна изпод дрехата, той стъпи отгоре й и я притисна до гърдите на младия арабин.
— Без тия, глупаво хлапе! — каза Мани на арабски с тона на саудитски офицер, мъмрещ новобранец. — Не сме те прикривали, за да ни навлечеш неприятности. Ясно е, че си ранен, но това не значи, че си убит, което лесно е могло да стане!
— Какво казваш?
— А ти какво правеше? — извика в отговор Мани. — Тичаше по пътя, крещеше, промъкваше се като среднощен крадец! Йосиф беше прав, трябва да те върнем в Баака.
— Йосиф ли?… Къде е Йосиф?
— В къщата при останалите. Ела, ще ти помогна. Да вървим при тях.
От страх да не падне Уайнграс се хвана за клона на едно дръвче, когато терористът се надигна и го сграбчи за ръката. — Първо ми дай оръжието си!
— Какво?
— Според тях си доста тъп. По-добре да не носиш оръжие.
— Не разбирам…
— Не е необходимо.
Уайнграс зашлеви озадачения млад фанатик по лицето и пъхна дясната си ръка под куртката на момчето, за да измъкне пистолета. Той бе като за него — 22-калибров.
— С това можеш да стреляш само по мушици — каза Мани, като сграбчи младока за ръката. — Ела. Ако ти е по-лесно, подскачай на един крак. Ще те превържем.
Бледото слънце на късния следобед беше засенчено от носещите се тъмни облаци на надигащата се в планините буря. Капналият, изтощен старец и раненият младеж бяха стигнали средата на пътя, когато внезапно дочуха рев на двигател и бяха заслепени от фаровете на препускащ с бясна скорост автомобил. Колата се носеше към тях с трясък от юг, откъм Меса Верде. Изсвистяха гуми, мощният автомобил поднесе и спря шумно само на сантиметри от Уайнграс и неговия пленник, които се хвърлиха към живия плет, а Мани хвана още по-здраво куртката на арабина. От голямата черна лимузина изскочи някакъв мъж, а Уайнграс, като се спъваше и залиташе, бръкна в джоба на палтото си и извади пистолета трийсет и осми калибър. Почти не виждаше човека, втурнал се към него. Вдигна оръжието и се прицели.
— Мани! — изрева Джи-Джи Гонзалес.
Уайнграс падна на земята, без да изпуска ранения терорист.
— Хвани го! — заповяда той на Джи-Джи сякаш с последен дъх. — Не го пускай — дръж му ръцете. Понякога носят цианкалий!
Едната от сестрите би инжекция на младия арабин — той щеше да остане в безсъзнание до сутринта. Макар че от раната му бе изтекла доста кръв, тя не беше сериозна, куршумът само бе пронизал плътта и бе излязъл — промиха я, превързаха я и кървенето спря. После Гонзалес го отнесе в една от стаите за гости, сестрите завързаха ръцете и краката му за четирите ъгъла на леглото и завиха голото му тяло с две одеяла, за да го предпазят от нараняване.
— Толкова е младичък — каза една от тях, докато подпъхваше възглавница под главата на момчето.
— Той е убиец — студено се обади Уайнграс, загледан в лицето на терориста. — Ще те убие, без изобщо да се замисля, че отнема човешки живот — както налита да убива евреите. Така както ще убие всички ни, ако го оставим жив.
— Какъв ужас, господин Уайнграс — обади се другата сестра. — Та той е дете!
— Кажи го на родителите на безбройните евреи, на които бе отнета възможността да станат на неговите години.
Мани излезе от стаята, за да иде при Гонзалес, който бе побързал да вкара в гаража колата, привличаща вниманието — вече се бе върнал и си наливаше конска доза уиски при барчето на верандата.
— Почерпи се — подкани го архитектът, след като влезе в остъклената веранда и се запъти към любимото си кожено кресло. — Ще го впиша в сметката ти, както правиш ти.