— Изкуфял старец такъв! — изруга Джи-Джи. — Съвсем си изкукуригал. Като нищо можеха да те убият. Сега щяхме да те целуваме студен, дърт кретен! Това щях да го преживея, но ако ми беше докарал някой инфаркт! Него нямаше да преживея, особено ако бе смъртоносен.
— Добре, де! Пий за сметка на заведението…
— Съвсем си куку! — извика пак Гонзалес и глътна уискито си сякаш на един дъх.
— Ти си каза мнението — съгласи се Мани. — Сипи си още едно. Няма да ти ги броя до третата чаша.
— Не знам дали да остана или да си вървя! — рече Джи-Джи, като си наля още една чаша.
— Ами полицията?
— Нали ти казах, кой ти имаше време да мисли за полиция? А дори и да им се бях обадил, щяха да дойдат след месец!… Момичето ти, сестрата де, им се обади. Дано е успяла да намери някой от тия лекета. Понякога трябва да се обадиш чак в Дуранго, за да пратят някой.
Телефонът на бара иззвъня — наистина иззвъня, но не както звъни телефон — вместо това се чу непрекъснато бръмчене. Уайнграс така се стресна, че едва не падна на пода, докато ставаше от креслото.
— Да вдигна ли? — попита Гонзалес.
— Не! — изрева Мани и забърза несигурно към бара.
— Да не гризнеш дръвчето!
— Ало? — каза старецът в слушалката, като си наложи да се успокои.
— Господин Уайнграс?
— Може би да, може би не. Кой се обажда?
— Свързали сме се с телефона ви чрез лазер. Казвам се Мичъл Пейтън…
— Знам ви — прекъсна го Мани. — Добре ли е момчето ми?
— Да. Току-що се свързах с него на Бахамските острови. От военновъздушната база в Хоумстед е излетял военен самолет, който ще го вземе. След няколко часа ще бъде във Вашингтон.
— Дръжте го там! Сложете му охрана! Не пускайте никой да припари до него!
— Значи и при вас са дошли?… Чувствам се безсилен и некадърен. Трябваше да сложа охрана… Колко са убитите?
— Трима — каза Мани.
— О, Боже… Какво знае полицията?
— Нищо. Още не са дошли.
— Значи ги няма… Чуйте ме, господин Уайнграс. Това, което ще ви кажа, ще ви се стори странно, ако не и безумно, но аз знам какво говоря. Този трагичен случай засега трябва да се пази в тайна. Възможността да хванем тия негодници ще бъде много по-голяма, ако избегнем паниката и го възложим на нашите специалисти. Разбирате ли ме, господин Уайнграс?
— Речено-сторено — отвърна възрастният мъж, работил за Мосад, с известно нетърпение и снизхождение в гласа. — Ще пресрещна полицията отвън и ще кажа, че тревогата е била фалшива, че колата на някакъв съсед се е повредила и той не е могъл да се свърже по телефона.
— Забравих — каза тихо директорът на „Специални операции“. — И преди сте били тук.
— Да — потвърди лаконично Мани.
— Чакайте малко! — възкликна Пейтън. — Казахте, че има трима убити, но нали говорите с мен, значи на вас ви няма нищо.
— Трима от тях, не от нас, невеж господине от ЦРУ.
— Какво?… Исусе Христе!
— От него нямаше голяма полза. Опитайте с Авраам.
— Моля ви, господин Уайнграс, бъдете по-ясен.
— Наложи се да ги убия. Но четвъртият е жив и под наркоза. Изпратете специалистите си, докато не съм убил и него.
29
Резидентът на ЦРУ на Бахамските острови, дребен, силно загорял мъж с широко лице, действаше бързо от своя кабинет в посолството на Куин Стрийт. Полицията в Насау бе изпратила въоръжена охрана в хотел „Кейбъл Бийч“ на брега на Бей Роуд, където четирима униформени ченгета бързо отведоха висок мъж със светлокестенява коса и смайващо красива мургава жена от апартамента им на седмия етаж до колата, която ги чакаше пред фоайето, опразнено за нула време. Директорът на хотела, оправен шотландец на име Маклейд, бе набелязал маршрута през коридорите за обслужващия персонал, където бяха разположени най-верните хора от охраната му, до ярко осветения вход с два огромни фонтана, от които към тъмното небе бликаха окъпани в светлина струи. Двамата помощници на Маклейд — едър като канара добряк с гръмогласен смях и невероятното име Върнъл, придружен от очарователна млада камериерка, обясняваха вежливо на пристигащите и заминаващите гости на хотела, че няма да ги бавят много, а през това време петимата души от моторизирания полицейски патрул претърсваха педя по педя парка пред хотела, където най-неочаквано бяха угаснали всички лампи. Във всичко личеше пръстът на резидента — полицията го вършеше заради него. Той познаваше лично всички значими хора на Бахамските острови. Те също го познаваха. Мълчаливо.
Заслонени от полицейската верига, Евън и Калейла се качиха в служебната кола, а отпред седна човекът от ЦРУ. Кендрик не продумваше, Калейла само му стисна ръката, прекалено добре съзнаваше какво му е. Той не бе в състояние да мисли трезво заради пърлещата болка и невероятния си гняв. Беше се просълзил при вестта за смъртта на Каши и Сабри Хасан — бе излишно да му казват за обезобразените им тела, той и сам щеше да се досети и за най-ужасните подробности. Но Кендрик веднага избърса сълзите с юмрук. В погледа, в зениците му назряваше решение. Той беше бесен.