Телефонът беше върху стената на някакъв неизползван склад. Прехвърлиха разговора и още при първите думи Кендрик напрегна всеки мускул на тялото си, а главата му пламна.
— Трябва да знаеш най-лошото. Нападнали са Меса Верде…
— За Бога, само това не!
— Еманюел Уайнграс е невредим. Здрав и читав е, Евън.
— Има ли му нещо? Ранен ли е?
— Не. Всъщност той е стрелял — и убивал. Единият терорист още е жив…
— И косъм да не е паднал от главата му! — изкрещя Кендрик.
— Не е нужно да ми казваш. Нашите хора тръгнаха за там.
— Меса Верде е бил резервен вариант на Феърфакс, нали?
— Безспорно. Но сега е и единствената ни надежда да открием останалите. Ще измъкнем от оцелелия всичко, което знае.
— Запазете му живота.
— Приятелят ти Уайнграс се е погрижил.
— Претърсете го за цианкалий.
— Вече го направихме.
— Нито за минута не бива да остава сам!
— Знаем.
— Разбира се, че знаете — рече Евън и притвори очи, лицето му беше мокро от потта и дъжда. — Аз не разсъждавам, не мога да мисля. Как го понася Мани?
— Честно казано, доста нагло.
— Това е първата добра новина, която ми съобщавате.
— Заслужаваш я. Той се е справил чудесно за възрастта си.
— Винаги се е справял чудесно… на всякаква възраст. Трябва да отида там. Зарежете Вашингтон. Закарайте ме направо в Колорадо.
— Знаех си, че ще ме помолиш за това…
— Аз не моля, а настоявам, Мич!
— Добре. Всъщност тъкмо затова закъсня самолетът ви. Във военновъздушните сили са уредили да зареди в Денвър и сега се опитват да ви освободят въздушен коридор на север, над гражданските полети. Самолетът е реактивен, много бърз. Ще сте тук след някакви си три часа, не казвай на никого нищо за Феърфакс, чу ли? Уайнграс успя да потули случилото се в Меса Верде.
— Как?
— Нека сам ти каже.
— Наистина ли мислиш, че ще запазите всичко в тайна?
— Ще го направя, дори ако трябва да отида при президента, а и май нямаме друг избор.
— А как ще се добереш до него?
— Правя каквото мога. Има един човек, с когото някога, на младини, сме следвали заедно история. И сега от време на време се виждаме, а той има доста голямо влияние. Казва се Уинтърс, Самюъл Уинтърс…
— Уинтърс ли? Точно той предложи на Дженингс да ме наградят с Ордена на свободата на оная глупава церемония.
— Да де. Затова се сетих за него. Приятен път и поздрави племенничката ми.
Кендрик тръгна към вратата на склада, където с насочени оръжия го чакаха хората от охраната му, двама бяха вътре, двама — отвън. Дори резидентът, който в здрача можеше да мине за бахамец, държеше малък револвер.
— Винаги ли ходите въоръжени? — рече без особен интерес Кендрик.
— Питайте приятелката си, която знаеше, че „е чисто“ — отвърна агентът от разузнаването, като показа с жест на Кендрик да излезе.
— Шегувате се. И тя ли е въоръжена?
— Питайте я.
— А как тогава се качи на самолета в Щатите? Ами детекторът за метални предмети и митничарите?
— Една от нашите малки тайни, която не е чак такава голяма тайна. Когато ни проверяват на детектора, оттам уж случайно минава някой наземен стюард и го изключва за няколко секунди, а на митницата инспекторът е предупреден какво да не намира.
— Доста е рисковано — каза Кендрик и се качи в колата на летището.
— Не и в близки райони като този. Тук стюардите не само работят за нас, но и получават редовно инструкции. А в по-далечните райони багажът ни чака направо в самолета.
Резидентът седна до Евън на задната седалка в малкия автомобил и шофьорът потегли към пистата.
Огромният лъскав военен самолет, марка „Ф–106 Делта Дар“, бе пристигнал, двигателите му бучаха, а Калейла стоеше до метална стълбичка и говореше с офицер от военновъздушните сили. Едва когато се приближи, Кендрик позна марката и доста се разтревожи. Преди години с подобен самолет бе пътувал до Сардиния, първия етап от прехвърлянето му до Маскат. Той се обърна към офицера от разузнаването, който вървеше до него, и му протегна ръка.
— Благодаря за всичко — каза му. — Извинявайте, че не бях в настроение.
— И да се бяхте изплюли в лицето ми, пак щях да се гордея, че съм се запознал с вас, конгресмен.
— Много мило от ваша страна… как се казвате?
— Наричайте ме Джо, сър.
„Наричайте ме Джо.“ Преди година един младеж на подобен самолет също се казваше Джо. Дали не му предстоеше нов Оман и нов Бахрейн?