— Благодаря, Джо.
— Още не сме приключили, господин Кендрик. Някой от тия момчета от военновъздушните сили с чин полковник, ако не и по-висок, трябва да ми се подпише.
Подписа се не полковник, а бригаден генерал, и то чернокож.
— Ето че пак се срещаме, господин Акселрод — каза капитанът на Ф–106. — Май съм ви нещо като личен пилот. — Огромният мъж протегна ръка. — Явно такава е волята на управляващите.
— Здравейте, генерале.
— Дайте да си изясним нещо, конгресмен. Миналия път бях доста самонадеян, а вие ми се възхитихте и бяхте прав. Но сега ще ви кажа, че ако ме прехвърлят в Колорадо, ще гласувам за вас с две ръце, е, не буквално.
— Благодаря, генерале — опита се да се усмихне Евън. — Но вече не е нужно.
— И таз добра! Гледах ви и ви слушах. Харесва ми, че летите високо, а аз разбирам от тия работи.
— Май трябва да подпишете нещо.
— В Сардиния не ми се наложи — отвърна генералът и пое документа от резидента на ЦРУ. — Сигурен ли сте, че ще приемете тази бумага от ръцете на един нахален негър в генералска униформа, прехвърлил петдесетте, господин Голямо добрутро?
— Затваряй си устата, момче, аз съм наполовина индианец. И твоето ако са проблеми!
— Прощавай, синко.
Офицерът от военновъздушните сили се подписа и специалните му пътници се качиха на самолета.
— Какво се е случило? — попита Калейла, щом се настаниха. — Защо се обади Ем Джей?
Евън й разказа всичко с разтреперани ръце и несигурен глас, внезапно осъзнал на каква огромна, смъртоносна опасност е бил изложен Еманюел Уайнграс. И в погледа, и в неуверения му, накъсан разказ се долавяха мъка и безсилие.
— Божичко, това трябва да спре! Иначе ще погубя всички, които обичам.
Калейла можеше само да му стисне ръката, за да му покаже, че е с него. Не бе по силите й да го успокои. Мъката му бе прекалено лична, прекалено дълбока.
Бяха пътували половин час, когато Евън се сви, скочи от мястото си и хукна по пътеката към тоалетната. Повдигаше му се и той повърна всичко, което беше ял през последните дванайсет часа. Калейла изтича след него, отвори със сила тясната врата, сложи ръка на челото му и му каза да си изплаче душата.
— Моля те — задави се Кендрик. — Моля те, излез оттук!
— Защо? Защото си толкова различен от другите ли? Боли те, но не искаш да заплачеш. Таиш всичко в себе си, докато накрая не избие!
— Не изгарям от желание да ме съжаляват…
— Че кой те съжалява! Ти си зрял човек, понесъл тежка загуба, която едва не бе последвана от още по-голяма — за теб най-голямата. Надявам се, че съм твоя приятелка, Евън, и не те съжалявам — прекалено много те уважавам, — но ти съчувствам.
Кендрик се изправи, пребледнял и разтреперан, и измъкна няколко книжни салфетки от кутията.
— Наистина те бива да повдигаш духа на човек — каза той гузно.
— Измий си лицето и се среши. На нищо не приличаш. — Рашад излезе от тясното помещение и мина между двама слисани униформени членове на екипажа. — Натъпкал се е с някаква скапана риба — обясни тя, без да ги поглежда. — Затворете вратата, ако обичате!
Мина един час, донесоха им напитки, а после и вечеря, подгрята на микровълнова печка. Разузнавачката от Кайро я изяде с апетит, но конгресменът почти не я докосна.
— Трябва да хапнеш нещо, приятелю — каза Калейла. — Храната тук е къде-къде по-добра, отколкото в гражданската авиация.
— Да ти е сладко.
— А ти? Само я разрови и залък не хапна.
— Ще пийна още нещо.
Отекна пронизителен звън, надвил рева на двигателите, и те се извърнаха. Евън вече го бе изживял — преди година след подобен звън го бяха повикали в кабината. Сега обаче ефрейторът, който вдигна слушалката на стената, се върна и се обърна към Калейла:
— Търсят ви по радиовръзката.
— Благодаря — рече тя, после се извърна към Кендрик и съгледа тревогата, изписана на лицето му. — Ако беше нещо важно, щяха да повикат теб. По-спокойно! — Калейла тръгна по пътеката, като се държеше за доста раздалечените седалки, и седна пред радиостанцията. — Тук е Молив две, Бахамските острови. Кой се обажда?
— Тия дни трябва да се откажем от подобни глупости — рече Мичъл Пейтън.
— Но вършат работа. Ако бях казала Банан две, какво щеше да отговориш?
— Щях да се обадя на баща ти и да му кажа, че си едно непослушно момиче.
— Ние не се броим. Познаваме се… Какво има?
— Не искам да говоря с Евън, много е разстроен и не мисли трезво. Но на теб ще ти се наложи да си поблъскаш главата.
— Ще опитам. Какво става?
— Искам да чуя мнението ти. Информацията, която получихте от онзи от „Оф Шор Инвестмънтс“ — нали заради него ходихте и Насау. Сигурна ли си, че може да се разчита на него?