Пазят султана, помисли си Евън, без да казва нищо.
След като двайсет и пет минути се движиха на запад, хванаха по едно „разклонение“. На няколко километра вдясно гореше огън. Щом наближиха, Кендрик видя взвод войници от охраната — бяха с гръб към огъня и наблюдаваха околността. В далечината изникнаха очертанията на два военни камиона. Джипът спря, офицерът скочи и отвори вратата на американеца.
— Вървете пред мен, сър — подкани той на английски.
— Разбира се — отговори Евън и се опита в светлината на огъня да види младия султан.
Нямаше и следа от него, всички бяха с униформи. Евън се помъчи да си спомни лицето на младежа, с когото се беше запознал преди малко повече от четири години. Тогава той следваше и си бе дошъл в Оман за Коледната или Великденската ваканция, Кендрик вече не помнеше точно, спомни си само, че синът на султана е приятен, ученолюбив и много обича да спортува. Но това беше всичко — не изплува никакво лице, само името Ахмат, както бе потвърдил и Мустафа. Тримата войници пред него се дръпнаха и те минаха през обръча на охраната.
— Ще разрешите ли, сър? — попита втори офицер, който изведнъж изникна пред Кендрик.
— За какво става дума?
— При тези обстоятелства претърсваме всички посетители.
— Добре, щом е така.
Офицерът бързо и сръчно претърси диплите на арабската дреха и вдигна десния ръкав над мястото, докъдето Евън беше нанесъл потъмняващия крем. Щом видя бялата кожа, пусна ръкава и погледна Кендрик.
— Имате ли някакви документи, я шейх!
— Нямам документи за самоличност.
— Ясно. Нямате и оръжие, нали?
— Разбира се.
— Вие го твърдите, но ние сме длъжни да проверим, сър. — Офицерът измъкна от колана си тънко черно устройство колкото цигарена кутия. Натисна нещо като червен или оранжев бутон. — Почакайте тук, ако обичате.
— Не бързам за никъде — отвърна Евън и хвърли поглед към войниците с насочено оръжие.
— Да, я шейх — съгласи се военният и закрачи обратно към огъня.
Кендрик погледна офицера, който знаеше английски и бе пътувал с него на задната седалка.
— Те не се шегуват, нали? — каза американецът колкото да минава времето.
— Такава е волята на всемогъщия Аллах, сър — отговори офицерът. — Султанът е нашата светлина, нашето слънце. Вие сте бял човек. Няма ли да охранявате своя небесен избраник?
— Да, ако видя, че ще ми ходатайства да ме вземат в рая.
— Той е добър човек, я шейх. Може би е млад, но е мъдър. Вече го разбрахме.
— Значи все пак ще дойде?
— Той е тук, сър.
Пукането на дърветата в огъня бе заглушено от мощния тътен на лимузина с тъмни прозорци, която зави пред обръча на охраната и рязко спря. Още преди шофьорът да се е появил, задната врата се отвори и оттам слезе султанът. Беше в официалните си одежди, но още докато вратата бе отворена, махна робата, метна я в колата, остави само покривалото за глава. Бе среден на ръст, строен мускулест мъж с широки рамене. Мина през пръстена на охраната. Ако не се брои готрата, дрехите му бяха европейски. Бе с панталони от тъмен габардин, тениска с карикатура на човек с тривърха шапка на американски революционер, който се хвърля да играе американски футбол. Отдолу пишеше: „Ние сме за Нова Англия!“
— Отдавна не сме се виждали, Евън Кендрик — поде младежът с лек британски акцент, усмихна се и протегна ръка. — Костюма ти си го бива, макар че едва ли е американски.
— Е, и твоите дрехи не са арабски, освен ако арабите не са решили да ходят с тениски. — Те си стиснаха ръце. Кендрик почувства силата на султана. — Благодаря ти за срещата, Ахмат… Извинявай, редно е да ти казвам Ваше височество.
— Ти ме познаваш като Ахмат, а аз като „сър“. Трябва ли да ти казвам „сър“?
— Защо да усложняваме нещата?
— Чудесно. Намираме общ език.
— Променил си се — каза Евън.
— Наложи се да порасна бързо — не че го исках. От ученик трябваше да се превърна в учител, без да имам достатъчна подготовка.
— Имат ти уважението.
— Почитат положението ми, не мен. Трябва да се науча да съм на висотата на това положение. Ела да поговорим, но не тук.
Султанът хвана Кендрик за ръката и тръгна да пресича обръча на охраната, но бе спрян от офицера, претърсил Евън.
— Ваше височество — извика военният. — Отговаряме с живот си за вашата сигурност. Моля ви, останете в кордона.
— И да бъда мишена в светлината на огъня?
— Ние сме ви заобиколили, охраната непрекъснато ще кръжи около кордона. Местността е равна като тепсия.
— По-добре насочете оръжието си към мрака, приятелю — рече Ахмат. — Ще се отдалечим само на няколко метра разстояние.