— Аз ви благодаря, Мани — отвърна сухо въпросната сестра.
— Искам да благодаря на всички — побърза да се обади Евън. — Във Вашингтон са убедени, че това е единичен случай, че този младеж не е добре с нервите…
— Така беше и в Сирхан-Сирхан — намеси се сестрата, отишла до Меса Верде да предупреди Гонзалес, — но описанието не промени резултата.
— Казах им, че довечера задържаният ще бъде прехвърлен тайно на изток, за да не се тревожат, ако чуят шумове навън или в гаража.
— Добре пипате — промълви Уайнграс.
— Имам само един въпрос — каза третата сестра и погледна Калейла. — Споменахте, че карантината е временна… Е, не че чакам да ме поканят на „Гран При“ в Монте Карло, но колко ще продължи това временно положение?
— На „Гран При“ е много шумно — подхвърли Мани и отпи от чашата. — От навалицата не можеш да пресечеш улицата, всички са като полудели.
— Най-много няколко дни — пак побърза да отговори Кендрик. — Колкото да направят задължителната проверка… А ако наистина ви поканят на „Гран При“, Мани ще ви придружи.
— Само това оставаше, конгресмен.
— Глупости.
Навън неочаквано настъпи обезпокоително раздвижване. Чуха се викове, изсвири клаксон.
— Дръпнете се от прозорците! — извика агентът от ЦРУ и притича през хола. — Залегнете! Всички!
Евън се хвърли към Калейла, но с учудване видя, че тя се е снишила между килимчетата и се търкаля с пистолет в ръка към плъзгащата се врата.
— Всичко е наред! — извика някой от моравата отпред.
— Нашите са — каза служителят от Централното разузнавателно управление, коленичил също с пистолет. — Какво, по дяволите?…
Скочи на крака и се завтече към хола, следван от Кендрик. Масивната входна врата се отвори и влезе поуплашен добре облечен мъж, придружен от един пазач от парка. Носеше черна медицинска чанта, която бе отворена — явно я бяха претърсвали.
— Не съм очаквал да ме посрещнат така — каза лекарят. — Знам, че невинаги сме добре дошли, но този път ми дойде множко… Господин конгресмен, за мен е голяма чест.
Те се ръкуваха под смаяния поглед на агента от ЦРУ.
— Май не се познаваме — каза, не по-малко смаян, Евън.
— Не, но сме съседи, ако може да се нарече съсед човек, който живее на десетина километра оттук, в планината. Казвам се Лайънс.
— Извинявайте, че са ви посрещнали така. Сърдете се на нашия прекалено предпазлив президент. Какво има, д-р Лайънс? Защо сте дошли?
— Защото той не дойде — отвърна, дръзко усмихнат, неканеният гост. — Аз съм новият лекар на господин Уайнграс. Ако проверите, ще се убедите, че трябваше да бъде в кабинета ми в Кортез в четири часа следобед. Не дойде, не можахме да се свържем и по телефона и тъй като ми е на път, реших да се отбия и да видя дали не се е случило нещо. — Лекарят замълча, бръкна в джоба си и извади един плик. — Понеже стана дума за свръхпредпазни мерки, ето и пропуска ми от болницата „Уолтър Рийд“, заверена от главния лекар. Трябва да го покажа на господин Уайнграс и сестрите или поне на човека, придружил го до кабинета ми. Той е добре, нали?
— Мани! — провикна се раздразнено Кендрик.
Уайнграс се появи под свода на верандата с чаша в ръка.
— Какво си се разкрещял?
— Днес следобед не трябваше ли да ходиш на лекар?
— О, да, някой се беше обадил миналата седмица…
— Моята сестра, господин Уайнграс — обясни д-р Лайънс. — Каза, че сте се записали и сте обещали да дойдете.
— Е, от време на време ходя на преглед, но се чувствам добре, защо да ви безпокоя. А и освен това не сте моят лекар.
— Господин Уайнграс, преди няколко седмици вашият лекар почина от сърдечна криза. Вестниците писаха за това, а знам, че сте получили и съобщение за погребението.
— Да, но не ходя на такива неща. Моето закъсня.
— Няма значение, щом така и така съм тук, защо да не ви хвърля един поглед?
— За какъв дявол?
— Само ще ви преслушам и ще взема кръв за лабораторията.
— Няма ми нищо.
— Сигурен съм — кимна Лайънс. — Най-обикновен преглед, който няма да ни отнеме повече от две-три минути… Наистина е чест да се запозная с вас, господин конгресмен.
— Много ви благодаря… Хайде, Мани. Дали не трябва някоя от сестрите да ви помогне, докторе?
— А, не е необходимо…
— И да се възбуди, като гледа голите ми гърди? — прекъсна го възмутен Уайнграс. — Хайде, докторе. Потупайте ме малко по ребрата и идете да си купите кадилак.
— Най-малко ферари — отвърна лекарят и се усмихна на Кендрик.
Еманюел Уайнграс и новият му лекар тръгнаха по каменния коридор към спалнята.