30
Беше един и десет след полунощ и над къщата в Меса Верде умората тегнеше като гъста мъгла. Оперативният агент от ЦРУ с тъмни кръгове под очите отиде на верандата при Евън и Калейла, които седяха на кожената кушетка срещу Мани, а той се бе излегнал на шезлонга. Трите сестри се бяха прибрали по стаите си, до сутринта бяха освободени от дежурство — патрулиращата отвън въоръжена охрана съвсем ги бе изнервила. Пациентът все щеше да пренощува, без да го наглеждат през половин час. Д-р Лайънс го бе гарантирал.
— Във Вашингтон се безпокоят — съобщи умореният офицер от разузнаването. — Планът е приведен в действие, така че отивам на летището да докараме камионетката. Самолетът ще пристигне след около час, тоест нямаме много време. Трябва да кацне и веднага да излети.
— Диспечерите не работят денонощно, освен ако не са предупредени — каза Кендрик. — Помислили ли сте за това?
— Още преди няколко часа, когато кацахте от Бахамските острови. От военновъздушните сили изпратиха диспечери от Колорадо Спрингс. Уж щяло да има учения, разрешени от вашето ведомство. Никой не възрази.
— Как така?
— Вие не сте кой да е.
— А ние можем ли да ви помогнем? — побърза да попита Калейла, изпреварвайки Евън.
— Да — отвърна оперативният агент. — Ако нямате нищо против, предпочитам да не се мяркате, когато се върна. Операцията е разработена до най-малките подробности, така че да не усложняваме нещата.
— А как ще се оправите с тия каубои от парка навън? — попита Уайнграс, като примижа, но явно не заради въпроса. — Няколко пъти си показах носа навън, преди тези двамата да пристигнат, и те се втурнаха към мен, сякаш съм избягала мечка.
— Казано им е, че конгресменът ще бъде посетен от важен чужденец — всъщност уж за това сме ги извикали. И тъй като срещата е строго поверителна — и от уважение към госта, който иска да я запази в тайна, патрулите не бива да бият на очи. Ще стоят отстрани на къщата и долу, при беседката.
— И те са повярвали на тия небивалици? — обади се Уайнграс.
— Нямат причини да се съмняват.
— Да, той не е кой да е — кимна Мани.
— И защото ще получат по триста долара за безсънната нощ.
— Добре пипате, господин Дискретност. Подценявал съм ви.
— Такава ми е работата… Е, ако не се видим, наистина ми беше приятно да се запознаем, господин конгресмен. Някой ден ще разказвам на децата си… Не, моля, не ставайте, сър, трябва да бързам. И с вас, госпожице Официална представителко, както би се изразил господин Уайнграс… И с вас, Мани, ще ви кажа, че за мен това бе голямо преживяване. Много се радвам, че сте на наша страна.
— Редно е, имате нужда от помощ… Чао, момче. На слука и дори шансовете да са пет на един срещу вас, пак ще спечелите.
— Благодаря, Мани, ще се постарая. — Офицерът от разузнаването се извърна към Евън и Калейла, седнали на кушетката. — Наистина ще го направя — добави тихо той. — Чух ви, когато споменахте в колата за Феърфакс, и макар че не се обадих, не ми беше лесно. Виждате ли, аз съм единственият, който знае какво се е случило — затова настоях да ръководя акцията. Синът на по-голямата ми сестра, моят племенник — аз го вкарах в ЦРУ — беше в охраната. И наистина ще заловя убийците му.
След тези думи служителят от ЦРУ бързо излезе от стаята.
„Като начало, сър, терористите убиват невинни хора. Обикновени мъже и жени, които просто минават, деца с ранички, служители — стари и млади — които си вършат работата.“
— Какъв ужас е изживял! — каза Калейла. — Сигурно му е много мъчно, чувства се виновен.
— Кой от нас не се чувства? — попита Кендрик, повишавайки глас, после изведнъж замълча и рязко, насила си пое дъх.
— Оставаше и да се обвиняваш! — отсече Калейла.
— Но как! — възкликна Кендрик. — Как по дяволите тия хора са проникнали в страната? — Кой ги е пуснал? Къде са тъй наречените страхотни мерки за сигурност, къде са агентите, които залавят посредствени съветски агенти, за да ги заменяме срещу мними журналисти в Москва, защото е по-престижно, а не могат да спрат десетина терористи, дошли да убиват? Кой го е допуснал?
— Опитваме се да разберем.
— Май сте позакъснели.
— Стига! — заповяда Уайнграс, като се наведе с насочен показалец. — Момичето няма нищо общо и аз няма да позволя да го обиждаш!
— Знам! — каза Кендрик и хвана Калейла за ръката. — И тя знае, че го знам. Но всичко е толкова налудничаво — чувствам се толкова безпомощен, толкова уплашен. По дяволите, колко ли още ще загинат? Ние не можем да ги спрем! Те са маниаци, които се разхождат на свобода, и ние никога няма да ги намерим! — Евън понижи глас и погледна агентката от Кайро с пълни с болка очи. — Както не намерихме и негодниците, докопали се до „свръхсекретното“ оманско досие и разгласили го на целия свят. Колко време мина — месец, месец и половина? А знаем точно колкото в началото. Сега поне сме наясно защо са го направили. Не за да ме изкарат герой или да ме лансират в политиката, а за да насочат убийците към мен! В буквален превод от арабски това се нарича „кръвно отмъщение“. Но важното е, че не стигаме доникъде.