— Има две сили, и двете неуловими, едната му е заклет враг… а за другата не знам. За нея само се досещам и затова говоря уклончиво. Когато Ем Джей не знае нещо, той обвинява „белите полета“ в информацията. Май точно това правя и аз. Има прекалено много „празноти“.
Уайнграс отново се смръщи и изду бузи.
— Сигурно е така — каза той. — Ако Мичъл те изхвърли, ще уредя да те вземат в Мосад, е, ще гледам да си нямаш работа с един проклет счетоводител, който направо ще те остави да умреш от глад.
Старият архитект внезапно си пое дълбоко дъх и се отпусна на стола.
— Мани, какво ви е? — попита Калейла и Кендрик обърна разтревожен глава.
— Добре ли си? — попита Евън.
— Мога да се явя й на олимпиада — отвърна Уайнграс. — Само дето ту ми е студено, ту изведнъж ми става горещо. От това търчане в гората е, ще знаете. Лайънс ми каза, че артериалното ми налягане е много високо, а може би и обратното, и че имам няколко синини на неподходящи места… Отвърнах му, че съм участвал в корида. Старите ми кокали трябва да починат, деца. — Старецът стана от стола си. — Бихте ли повярвали, Калейла, че не съм дете?
— Не само младеете, но и сте забележителен човек.
— Невероятен — възрази Мани. — Но сега си търпя последиците от своята изключителност. Лягам си.
— Ще повикам някоя от сестрите — понечи да се изправи Кендрик.
— За какво? За да ми се нахвърли и да ме съсипе ли? Искам да си почина, момче!… Остави ги да почиват, Евън. И на тях им дойде множко, дори не разбраха какво им е минало през главата. Аз съм добре, просто съм уморен. Я да те видим как ще участваш в спринта на олимпийските игри, когато станеш на шейсет.
— На шейсет ли?
— Замълчи, синко. Още можем да си премерим силите за това прекрасно момиче.
— Дали лекарят не ви е дал нещо? — попита усмихната Калейла — бе й станало приятно от комплимента.
— Ами, дал ми е! Само ми взе кръв за скапаната лаборатория и ми пробута някакви хапчета, които му казах, че ще хвърля в тоалетната. Сигурно бяха мостра, която е получил безплатно, а после иска такъв хонорар, че да си построи ново крило на палата… Чао, младежи.
Двамата го проследиха как минава под арката в хола, местейки с мъка краката си, сякаш събираше сила, каквато не притежаваше.
— Дали наистина е добре? — попита Евън, когато Уайнграс се скри.
— Струва ми се, че е изтощен — каза Калейла. — Опитай се да направиш това, което той е извършил снощи — няма значение дали си на шейсет или на осемдесет — само се опитай утре.
— Ще му хвърлям по един поглед.
— Ще се редуваме. Така ще сме по-спокойни, без да будим сестрите.
— Тоест те няма да ни се пречкат, нито ще припарват до прозорците.
— Ами да — призна Рашад. — Но наистина ще сме по-спокойни.
— Ще пийнеш ли?
— Не, благодаря…
— Аз ще си налея. Кендрик стана от дивана.
— Не съм свършила.
— Какво?
Евън се извърна, а Калейла се изправи и застана пред него.
— Не искам нищо за пиене… но искам теб.
Кендрик я загледа мълчаливо и накрая се вторачи в очите й.
— От съжаление ли? Понеже съм объркан и страдам?
— От мен няма да видиш съжаление, вече ти казах. Прекалено много те уважавам, и това ти казах. Колкото до горкия объркан и страдащ човек, кой кого съжалява?
— Нямах предвид това…
— Знам. Просто не съм сигурна точно какво имаше предвид.
— Вече съм ти казвал. Не съм по бързите работи, най-малкото с теб. Ако мога да получа само това, ще си го взема, няма да се двоумя, но на мен ми трябва друго.
— Говориш прекалено много, Евън.
— А ти прекалено много премълчаваш. Каза на Мани, че не увърташ, но си е така. Най-малко от месец и половина се опитвам да се доближа до теб, да те накарам да поговорим за нас, да счупя тази стъклена стена, която си издигнала, но ти непрекъснато ме пращаш за зелен хайвер.
— Защото ме е страх!
— От какво?
— От нас двамата!
— Сега ти пък се разприказва прекалено много.
— Е, снощи ти не каза нищо. Да не мислиш, че не съм те чула? Сновеше като маймуна в клетка пред вратата.
— А ти защо не нахълта? — Тихо се засмяха и се прегърнаха. — Искаш ли нещо за пиене?
— Не… Искам теб.
Нямаше го безумието от Бахрейн. Е, бяха припрени, но като хора, които се обичат, а не като двама отчаяни непознати, търсещи мир в един обезумял свят. Техният свят също не беше нормален — съзнаваха го много добре, — но бяха намерили нещо като ред помежду си и това откритие ги бе вдъхновило и изпълнило с надежда за разлика от празнотата, която им носеше само несигурност…