Бяха ненаситни. Щом свършеха, си говореха тихо, после се редуваха да наглеждат Еманюел Уайнграс, сетне отново си говореха и телата им се сливаха, устремени към пълнотата, за която и двамата копнееха. Не се пускаха и за миг, преобръщаха се, милваха се, въртяха се, докато не капнаха съвсем и не заспаха, вкопчени един в друг.
Ранното изгряващо слънце озари Колорадо. Изтощен, но странно успокоен в топлото временно убежище, което си бяха намерили, Евън протегна ръка към Калейла. Нея я нямаше, той отвори очи. Наистина я нямаше. Подпря се на лакът върху възглавницата — дрехите й бяха метнати на един стол и Евън въздъхна облекчено. Видя, че вратата на спалнята и на дрешника зеят, и се засмя тихо и унило. Героят от Оман и опитната разузнавачка от Кайро бяха заминали за Бахамските острови с по един сак и в бързината ги бяха зарязали в полицейската кола в Насау или във военния самолет. Въобще не им бе направило впечатление, докато не се втурнаха към леглото и Калейла не заяви замечтано:
— За това пътуване си купих страхотна нощница — по-скоро с надежда, отколкото с някакви реални очаквания, — но ще взема да си я сложа. — Спогледаха се с отворени уста и очи. — Божичко! — извика тя. — Къде, по дяволите, сме ги оставили? Няма ги и двата сака!
— В твоя имаше ли нещо уличаващо?
— Само нощницата — с такова нещо не спи никое добродетелно момиче… Ама че сме професионалисти и двамата!
— Никога не съм се мислел за професионалист…
— А ти…
— Мръсни чорапи и наръчник как да правим любов — по-скоро с надежда, отколкото с някакви реални очаквания. — Отново се прегърнаха — бяха научили още нещо за себе си от тази комична ситуация. — Щеше да си с нощницата само пет секунди, после щях да я разкъсам и тогава щеше да поискаш властите да ти компенсират загубата. Спестих на данъкоплатците най-малко шест долара… Ела тук.
Единият беше ходил да нагледа Мани, но никой не помнеше точно кой от двамата.
Кендрик стана и отиде при дрешника. Там имаше две хавлии — сега едната я нямаше, и той влезе в банята да се пооправи. Взе си душ и се обръсна, после си изсипа върху главата, кажи-речи, половин шише одеколон, но това не му беше навредило преди двайсетина години в колежа, когато ходеше с една вятърничава активистка. Нима толкова отдавна е обръщал внимание на впечатлението, което ще направи? Сложи си втората хавлия, излезе от стаята и по каменния коридор се отправи към хола. Калейла седеше на масивната дъбова маса, покрита с черна кожа, и говореше тихо по телефона. Видя го и му се усмихна лекичко, съсредоточена върху разговора с човека от другата страна на линията.
— Ясно — каза тя, когато Евън се приближи. — Ще се обадя. Дочуване.
Стана от масата, заметната в прекомерно голямата хавлия, под която се показваше удивителното й тяло. Придърпа хавлията, отиде при Евън, най-неочаквано протегна ръце и ги сложи на раменете му.
— Целуни ме, Кендрик — заповяда му нежно.
— Не трябва ли аз да кажа това?
Целуваха се, докато Калейла не осъзна, че след секунди пак ще се върнат в спалнята.
— Добре, добре, Тарзан, имам да ти казвам нещо.
— Тарзан ли?
— Не помниш ли, че исках да разбиеш вратата?… Хубава работа, много бързо забравяш.
— Може да съм некомпетентен, но още ме бива за едно-друго.
— Вероятно си прав за първото, инак наистина те бива, скъпи мой.
— Знаеш ли колко ми е приятно да го чуя от теб?
— Кое?
— Скъпи мой…
— Така се казва, Евън.
— Иде ми да убия всеки, на когото си го казвала.
— Я не се занасяй!
— Казвала ли си го? Казваш ли го?
— Какво те интересува, дали преспивам с някой и друг мъж ли? — попита спокойно Калейла и свали ръце от раменете му.
— Доста грубичко. Не, разбира се.
— Понеже стана дума, пък и доста съм мислила за това, нека сме наясно. Имала съм връзки, както и ти, и на няколко души съм казвала „скъпи“ и дори „любими“, но ако искаш да знаеш истината, непоносим егоист такъв, не съм наричала никого „скъпи мой“. Сега доволен ли си, гадина такава?
— Горе-долу — отвърна Евън, като се усмихна и протегна ръце към нея.
— Не, моля те, Евън. По-безопасно е да си говорим.
— Но нали току-що ми заповяда да те целуна. Какво има?
— Ти трябваше да говориш, а аз — да започна да мисля… И не смятам, че съм готова за теб.
— Защо?
— Защото съм професионалистка и си имам работа, а ако се вържа с теб, няма да мога да я върша.
— Но защо?
— Защото, идиот такъв, още малко, и ще се влюбя в теб.
— Това е единственото, което искам. Защото аз вече те обичам.
— А, лесно е да се каже. Но не и в моя занаят, не и в света, в който живея. Получаваш заповед — убий някого или се погрижи да му видят сметката — все едно, това решава куп проблеми… И какво ще стане, ако това се окажеш ти… скъпи мой. Би ли го направил, ако беше на мое място?