Сред слизащите от самолета имаше петима свещеници с черти на хора от бялата раса, но с много по-мургава кожа, отколкото на повечето западняци. Вървяха на групичка и си говореха тихо на малко изкуствен, но разбираем английски. Приличаха на свещеници от някоя епархия в континентална Южна Гърция, на островите в Егейско море, на Сицилия или в Египет. Приличаха, но не бяха. Всъщност бяха предрешени палестинци, убийци от най-радикалното крило на ислямския джихад. Носеха ръчни чантички от мек черен плат. Влязоха в аерогарата и се отправиха към будката за вестници.
— La! — тихо възкликна един от по-младите араби, като взе някакъв вестник и прегледа набързо заглавията. — Laish!
— Iskut! — прошепна един от по-възрастните му спътници, после дръпна младежа и го предупреди да мълчи. — Ако говориш, говори на английски.
— Няма нищо! Не съобщавайте нищо! Има нещо гнило.
— Знаем, кретен такъв — отвърна водачът им, познат сред терористите като Ахбияд, или Белокосия, въпреки че късо подстриганата му, преждевременно побеляла коса беше по-скоро прошарена. — Затова сме тук… Вземи чантата и заведи останалите при изход дванайсети. След малко ще дойда и аз. Помни, ако някой ви спре, ще говориш ти. Кажи, че другите не знаят английски, но не се впускай в обяснения.
— Ще им дам християнска благословия с кръвта на Аллах по гърлата им.
— Дръж си езика зад зъбите, не си играй с ножа. Историята във Вашингтон не бива да се повтаря!
Ахбияд продължи нататък през аерогарата, като се озърташе. Видя каквото търсеше и се приближи до гишето за туристическа информация. Една жена на средна възраст го погледна и се усмихна на явно смутеното му изражение.
— Какво обичате, отче?
— Май ми казаха да дойда тук — отвърна смирено терористът. — При нас, на остров Линдос, няма такива служби.
— Опитваме се да бъдем полезни.
— Може би са оставили… съобщение за мен. Казвам се Демополис.
— А, да — отвърна жената и отвори най-горното чекмедже отдясно на бюрото. — Отец Демополис. Идвате доста отдалеч.
— От убежището на францисканците, веднъж в живота човек получава възможността да посети прекрасната ви страна.
— Заповядайте! — Жената извади бял плик и го подаде на арабина. — Днес по обед го донесе един симпатичен мъж, който направи много щедро дарение на бюрото ни.
— Защо и аз да не добавя нещичко в знак на благодарност? — каза Ахбияд, който с едната ръка напипа малкия твърд плосък предмет в средата на плика, а с другата бръкна портфейла си.
— А, не, и дума да не става. Платиха ни от щедро по-щедро за съвсем дребна услуга — да предадем писмо на духовно лице.
— Много сте любезна, госпожо. Бог да ви благослови.
— Благодаря, отче. Толкова мило от ваша страна.
Ахбияд се отдалечи забързано и зави към един многолюден ъгъл в залата. Отвори плика. На бялото картонче в него бе залепен ключ за багажна клетка в Кортез, щата Колорадо. Бяха им доставили навреме оръжието и взрива, парите, дрехите, един нает автомобил, израелски паспорти за деветима свещеници и самолетни билети за Риохача, Колумбия, откъдето те щяха да заминат за Баракоа, Куба, и оттам на изток. Преди да се приберат Вкъщи — но не в Бекаа, където бе истинският им дом! — щяха да се срещнат и един мотел на магистралата при летището в Кортез, на другата сутрин щяха да заминат със самолет за Лос Анджелис и оттам деветимата, предрешени като свещеници, щяха да се качат необезпокоявани на колумбийски самолет за Риохача. Всичко вървеше по план — по плановете, разработени веднага щом в долината Бекаа беше пристигнало смайващото предложение: „Намерете го. Убийте го. Прославете каузата. Ще ви предоставим всичко, от което се нуждаете, никога обаче няма да узнаете кои сме.“ Но дали тези толкова точни планове, тези толкова ценни подаръци бяха дали резултат? Ахбияд не знаеше — нямаше откъде да знае и затова се бе обадил във Ванкувър, Канада, с искането в пратката за Кортез да бъдат включени нови смъртоносни припаси. Бяха минали близо денонощие от нападението срещу къщата във Феърфакс, щата Вирджиния, и почти осемнайсет часа от акцията в дома на омразния им враг в Колорадо. Бяха се заели с операция, която да смае западния свят с пролятата кръв и жестокостта си и с която да отмъстят за загиналите си братя и да докажат, че гаранциите за сигурност, дадени от президента на Съединените щати на един-единствен човек, не могат да уплашат народ, лишен от земя. В операция „Азра“ трябваше да бъде убит американецът, обявен за герой, задето се бе промъкнал между арабите, бе делил хляба и мъката с тях, а накрая ги бе предал. Този човек трябваше да умре заедно с всички, които го заобикаляха и защитаваха. Те щяха да получат добър урок!