Арабите не откриха най-омразния си враг във Феърфакс — сега очакваха групата на Йосиф да го намери и убие в дома му в планините на запад. Но още нямаше никакви, абсолютно никакви вести! Петимата от първи отряд бяха чакали в хотелските стаи — бяха чакали до безкрайност телефонът да иззвъни и те да чуят думите: „Операция «Азра» приключи. Омразната свиня е мъртва!…“ Нищо. И най-странното бе, че във вестниците нямаше сензационни заглавия, че по телевизията не се показваха потресени, покрусени мъже и жени, които да разкрият поредната победа на свещената им кауза. Какво ли се бе случило? Какво ставаше? Хората, обрекли се на свещената кауза, не можеха да се върнат в долината Бекаа, без да са отмъстили, нещо, към което така отчаяно се стремяха и толкова заслужаваха. Бе немислимо! Ако в Кортез не ги чакаше никой, в Меса Верде щяха да се леят реки от кръв. Терористът пъхна ключа в джоба си, хвърли картончето и плика на пода и се отправи към дванайсети изход на летището.
— Скъпи! — извика Ардис Ванвландерън и влезе в хола от стаята, която бе превърнала в кабинет в хотел „Уестлейк“ в Сан Диего.
— Какво има, миличка? — попита съпругът й от тапицирания с велур фотьойл пред телевизора.
— Край на проблемите ти. През следващите пет години несметните ти милиони са на сигурно място! Продължавай да си конструираш ракетите и страхотните свръхзвукови самолети, докато кравите не започнат да серат уран… Наистина, скъпи, край на тревогите!
— — Знам, мила — отвърна Андрю Ванвландерън, без да се помръдва и да сваля очи от телевизора. — Всеки момент ще го съобщят.
— Какво?
Тя се спря и се загледа в съпруга си.
— Ей сега ще го съобщят. Не могат да го крият до безкрайност… За Бога, мина близо денонощие!
— Нямам представа какво кроиш пак, но да знаеш, че Еманюел Уайнграс вече се е запътил към оня свят. Наели са някакъв лекар. И той му е бил…
— Уайнграс вече е вън от играта. Кендрик също.
— Какво?
— Не можехме да те чакаме повече, скъпа. Има и по-добри начини, много по-логични и сигурни.
— Какво, по дяволите, си направил?
— Дадох възможност на огорчени хора да си отмъстят на човека, който ги е измамил. Открих оцелелите. Знаех къде да ги търся.
— Анди бой — каза Ардис и седна срещу мъжа си, без да откъсва огромните си зелени очи от разтревоженото му лице. — Пак питам — добави тя тихо, — какво си направил?
— Премахнах една пречка, която щеше да отслаби неимоверно военната мощ на страната — и да превърне най-великата световна сила в жалко джудже. Покрай това лично аз щях да загубя някъде към осемстотин милиона долара — а групата ни — милиарди.
— О, Боже… Толкова ли не можа да почакаш! Защо се свърза с арабите?
— Господин президент, имам нужда от тия няколко дни — примоли се Мичъл Пейтън — седеше на крайчеца на един стол с права облегалка в жилището на втория етаж на Белия дом.
Беше два без пет след полунощ. Лангфорд Дженингс седеше по пижама и халат в ъгъла на канапето, бе кръстосал крака и гледаше втренчено лицето на директора от ЦРУ.
— Давам си сметка, че като идвам направо при вас, нарушавам стотици строги правила, но никога в кариерата си не съм бил по-разтревожен. Преди години един младеж заяви на главнокомандващия, че в президентството се разраства раково образувание. Днес един много по-възрастен мъж ви казва същото, само дето сега крият от вас болестта — а тя, убеден съм, наистина ни разяжда.
— Вие сте тук, д-р Пейтън — каза Дженингс с нисък звучен глас, в който се долавяше страх. — Да, д-р Пейтън — трябваше светкавично да науча някои неща, защото Сам Уинтърс ми даде ясно да разбера: щом вие казвате, че сте разтревожен, мнозина други ще бъдат стъписани. Сега, след като Ви изслушах, осъзнавам какво е имал предвид. Аз наистина съм стъписан.
— Слава Богу, че старият ми приятел се е застъпил за мен. Знаех си, че още ме помни, но не бях сигурен дали ще ми повярва.
— Повярвал ви е… Наистина ли ми казахте всичко? За цялата тази бъркотия…
— Всичко, което знам, сър, всичко, което успяхме да сглобим, признавам, разбира се, че не разполагам с неопровержими улики.
— Тук тези думи не са на особена почит.
— Всъщност, господин президент, ако смятах, че имат нещо общо с президентството, нямаше да съм тук.
— Благодаря за откровеността. — Дженингс наведе глава и примигна, после пак я вдигна, смръщи се и рече замислено: — Прав сте, нямат нищо общо, но откъде сте толкова сигурен? Моите противници ме изкарват най-лукавия човек на света. Не сте ли на същото мнение? Доколкото ви познавам, не сте от най-големите ми поддръжници.