— Много благодаря. Значи увисваме и двамата.
— Не, господин президент. Само аз. Съхраняването на тайната е предвидено в закона от 1947 година, когато Конгресът създава ЦРУ. Според него при национална криза Управлението има право да взима изключителни мерки.
— Но само временно.
— Да, сър. В рамките на пет дни.
— Ще подпиша. — Дженингс пое листа и се протегна да вземе някакъв документ от бюрото. — А вие прочетете това — всъщност не сте длъжен. Като повечето доклади на президентската пресслужба и този е прекалено дълъг. Получих го следобед.
— Какво е това?
— Анализ на кампанията за включване на конгресмена Евън Кендрик в партийната листа за президентските избори следващия юни. — Дженингс замълча. — Като кандидат за вицепрезидент — тихо добави той.
— Мога ли да го видя? — попита Пейтън, като пристъпи с протегната ръка.
— Знаех си, че ще ви заинтересува — каза Дженингс и подаде дългата разпечатка на директора на „Специални операции“. — Чудех се дали ще му обърнете такова внимание, каквото Сам Уинтърс е обърнал на вас.
— Да, сър — отвърна Пейтън, докато преглеждаше бързо и внимателно дразнещия окото компютърен шрифт.
— Ако в цялата тази безумна история има зрънце истина, това може да послужи за основа — рече президентът и погледна изпитателно неканения гост. — Според хората от пресслужбата работата е дебела. От следващата седмица седем много четени вестника в Средния запад непрекъснато ще пишат за Кендрик, ще му посвещават едва ли не уводни статии. Три от тях притежават радио и телевизионни станции в населени райони на север и юг и понеже стана дума за съвпадения, те всички са получили аудио– и видеокасети от интервюто на конгресмена за телевизията.
— Кой им ги е дал? Тук не пише.
— Естествено. В Денвър имало специално създаден комитет, за който никой не е чувал. Всичко се изпраща в Чикаго.
— Невероятно!
— Не съвсем — възрази Дженингс. — От конгресмена би излязъл чудесен кандидат. Около него има някакъв заряд. Той излъчва доверие и сила. Като нищо би могъл да успее — както казват моите хора. Ония от групата на Орсън Болинджър, която би трябвало да е и моя, може да започнат кръв да пикаят.
— Не заради това казах „невероятно“, господин президент. Натъкна ли се на такава очевидна връзка, дори аз се стъписвам. Прекалено е просто. Не мога да повярвам, че хората на Болинджър са толкова тъпи. Защо си слагат главата в торбата?
— Не ви разбирам, докторе. Мислех си, че ще кажете нещо от рода на: „Аха, скъпи Уотсън, ето ви и улики!“ Но вие не го казвате.
— Не. Щом трябва да подпиша тази изключителна хартийка, имам поне правото да знам защо.
— Защото наистина е прекалено очевидно. Да предположим, че хората на Болинджър научават, че Евън Кендрик ще бъде лансиран с шумна кампания, за да измести техния вицепрезидент, и наемат палестински терористи да го убият? Само на един ненормален ще хрумне такъв план. Една-единствена грешка в подготовката, един заловен убиец — какъвто вече имаме, — и те могат да бъдат разкрити… наистина ще бъдат, стига да подпишете този документ.
— И кого тогава ще намерите? Какво ще откриете?
— Не знам, сър. Може би ще се наложи да започнем с комитета в Денвър. От няколко месеца вниманието на обществеността непрекъснато се насочва към Кендрик, нещо, което той никога не е искал — всъщност дори е избягвал. А сега, в навечерието на същинската атака, се разиграва клането във Феърфакс и къщата в Меса Верде е нападната, слава Богу, без последствия благодарение на един старец, който явно не се дава на възрастта. Убил е трима терористи.
— Между другото, искам да се запозная с него — прекъсна го Дженингс.
— Ще го уредя, но може да съжалявате.
— В какъв смисъл?
— Съществуват две групировки, два лагера, и двата пипат вещо. Но единият може би е допуснал невероятна грешка, която просто е безсмислена.
— Пак не разбирам нищо…
— Аз също, господин президент… Ще подпишете ли заповедта? Ще ми дадете ли тези пет дни?
— Да, д-р Пейтън, но защо имам чувството, че ще заплатя за това с главата си?
— А, няма страшно, обществеността никога не би го позволила.
— Обществеността понякога греши — каза президентът на Съединените щати и се наведе над бюрото, за да подпише документа. — Такава е историята, професоре.
Уличните лампи по Лейк Шор Драйв в Чикаго примигваха в падащия сняг и хвърляха отблясъци по тавана на стаята в хотел „Дрейк“. Минаваше два часът след полунощ, едрият като канара блондин спеше на леглото, като дишаше дълбоко и равномерно, сякаш дори насън не губеше самоконтрол. Внезапно престана да диша, сепнат от оглушителния телефон. Седна рязко в леглото, измъкна крака изпод измачканата завивка, стъпи на пода и вдигна със замах слушалката.