— Ало? — каза Милош Варак без следа от сънливост в гласа.
— Имаме неприятности — обади се Самюъл Уинтърс от кабинета си в Синуид Холоу, щата Мериланд.
— Можете ли да ми кажете какви?
— Не виждам защо да не мога, макар и накратко, с две-три думи. Моят телефон не се подслушва, твоят също.
— По-накратко, моля ви.
— Преди около седем часа в къщата във Вирджиния се е случило нещо ужасно…
— Буря ли е имало? — прекъсна го чехът.
— Ако правилно съм те разбрал, да, ужасна буря с големи загуби.
— Икар ли? — едва не изкрещя Варак.
— Не е бил там. Нито пък в планините, където подобен опит за нападение е бил осуетен.
— Еманюел Уайнграс! — прошепна чехът. — Него са искали да премахнат. Знаех си, че все някога ще се случи!
— Защо пък него!
— Ще ви кажа по-късно, сър… Върнах се от Евънстън към дванайсет и половина…
— Знам, че те нямаше. Търся те от няколко часа, без да оставям съобщение, разбира се. По план ли върви всичко?
— Разбира се, но имах предвид друго. По радиото не са съобщили нито за единия, нито за другия случай, странно, нали?
— Ако нещата вървят според очакванията ми — отвърна Уинтърс, — поне няколко дни няма да се чуе нищо, ако изобщо някога се чуе.
— Още по-странно. Откъде знаете, сър?
— Погрижих се за това. Пратих един човек, на когото имам доверие. Сега е там. Ако има някаква надежда да се заловят извършителите, той се нуждае от прикритие.
Милош мигновено осъзна с огромно облекчение, че Самюъл Уинтърс не е предателят в Инвър Брас. Който и да беше издайникът, той нямаше да удължи преследването на убийците, ако те са изпратени от Сан Диего. Освен истината и облекчението, което тя му донесе, координаторът чех имаше и човек, на когото можеше да вярва.
— Сър, чуйте внимателно какво ще ви кажа. Налага се, повтарям, налага се — да свикате съвещание колкото се може по-рано утре. И то през деня, сър, не вечерта. Всеки час е от значение.
— Странна молба.
— Наречете го извънредно положение. Положението наистина е извънредно. А по някакъв начин трябва да създам още една извънредна ситуация. И да накарам един човек да предприеме нещо.
— Можеш ли, без да се впускаш в подробности, да ми обясниш защо?
— Да. В групата се случи онова, което изобщо не сме очаквали. В нея се е промъкнал човек, който няма какво да търси при нас.
— Господи!… Сигурен ли си.
— Да. Преди секунди вие отпаднахте от кръга на заподозрените.
Беше четири и двайсет и пет след полунощ, калифорнийско време, и седем и двайсет и пет в източните щати. Андрю Ванвландерън се гърчеше с изцъклен поглед и разрошени побелели коси на издутия велурен фотьойл. В изблик на ярост внезапно запрати към телевизора една чаша, пълна с уиски — тя рикошира в махагоновия бюфет и тупна безславно на белия килим. Вбесен, той грабна мраморния пепелник и го метна към екрана, на който течеше денонощната информационна програма. Изпъкналото цветно стъкло се натроши, чу се силен рязък пукот и апаратът запуши. На Ванвландерън му беше крив целият свят, той изрева и измърмори нещо с треперещи устни. След секунди от спалнята изскочи жена му.
— Какво правиш? — извика тя.
— Нищо, ох! Нищо! — изпищя той с морав врат и лице и изпъкнали вени по гърлото и челото. — Нито думичка! Какво се е случило? Какво става? Как си позволяват! Та аз им броих цели два милиона!
После най-неочаквано вбесеният Ванвландерън се свлече от фотьойла. Ръцете му се тресяха, а дланите му притискаха невидима въздушна стена, която той не виждаше с изпъкналите си очи. Падна ничком на пода. Заби лице в килима и нададе яростен гърлен вик, последния звук, излязъл от гърлото му.
Четвъртата му жена, Ардис Вояк Монтро Фрейзиър-Пайк Ванвландерън, направи няколко крачки с бледо като платно лице и опъната като пергаментова маска кожа и се вторачи в мъртвия си съпруг.
— Копеле такова! — прошепна тя. — Да ме зарежеш с тази каша! Сега ще има да ти сърбам попарата!
32
Абияд събра четиримата си „свещеници“ в мотелската стая, където живееше с най-младия от групата, който знаеше добре английски и никога не беше ходил в Оман. Беше пет и четирийсет и три сутринта колорадско време, дългото бдение бе приключило. Срещата нямаше да се състои. Втора група не бе влязла във връзка с тях, значи Йосиф и хората му бяха мъртви — не можеше да има друго обяснение. Опитният ветеран, който, макар и наполовина евреин, изпитваше огромна омраза към целия западен свят и всичко израелско, никога не би позволил да заловят някой от хората му жив. Ето защо бе наредил на сакатото момче със заешката устна, което толкова настояваше да участва в операцията, да не се отделя от него.