„— При най-малката опасност да бъдем заловени ще ти пръсна черепа, малкия. Ясно ли е?
— Аз ще те изпреваря, старче. Славната смърт ми е много по-мила, отколкото презрения живот.
— Вярвам ти, малък глупчо. Но моля те, помни думите на Азра. Жив можеш да се бориш, мъртъв — не.“
Азра, загинал за свещената кауза, беше прав, помисли си Ахбияд. Но не бе определил върховната саможертва, към която се стремяха истински вярващите — да умреш в битката. Ето защо джихадът, свещената война, не признаваше никакви капани, дори те да бяха поставени от смъртта. А оглушителната тишина, последвала нападението във Вирджиния, и неявяването на Йосиф и хората му не можеха да бъдат нищо друго освен капан. Така мислеха в Западния свят: отричаха постигнатото, не признаваха нищо, насъскваха ловците, докато те не се хванеха в капана. Пълна глупост! Ако капанът бе предназначен да унищожи врага, а в този случай щеше да бъде премахнат наистина страховит враг, смъртта бе лишена от смисъл. В своето мъченичество те щяха да изпитат невероятно щастие, каквото не бяха познали в живота на този свят. За вярващия нямаше по-голяма наслада от тази, да се яви пред Аллах на небето, обагрен с кръвта на враговете си, които бе погубил в една справедлива война.
Точно тази мисъл объркваше Ахбияд. Нали и християните говореха непрекъснато, че искат да се жертват за Христовата вяра и тръгваха да воюват в Негово име. Нали и евреите се перчеха, че са повече от другите, и се бореха в името на правата вяра, умираха за нея? Нима Аллах не заслужавай същото? И кой ще отсъди? Християните и евреите ли? В интерес на истината Ахбияд не беше начетен, нито пък се бе занимавал с тези толкова трудни предмети, но на това ги учеха по-възрастните, хората, запознати със свещения Коран. Уроците бяха ясни — враговете бързо намираха начин да си отмъстят за проявената към тях несправедливост, но още по-бързо отказваха на другите правото да чувстват болка. Християните и евреите имаха правото да призовават своите богове, когато ги заплашваше опасност, но без съмнение щяха и занапред да отричат справедливата кауза на палестинеца, не можеха обаче да го лишат от неговото мъченичество. Най-малкото в това затънтено място, Меса Верде, на хиляди километри от Мека.
— Братя! — обърна се белокосият към четиримата от своята група в малката евтина мотелска стая. — Настъпи и нашето време и ние го очакваме с възторг, защото знаем, че ни чака един по-добър свят, рай, където ще бъдем свободни, а не роби и пионки в ръцете на други като тук, на земята. Ако Аллах ни пожали за нови битки, ще се върнем при нашите братя и сестри с вестта, че сме отмъстили, нещо, което бяхме длъжни да сторим. И светът ще узнае, че това е наше дело, че петима храбри мъже са проникнали и унищожили две крепости, които страховитият враг е издигнал по пътя ни… Сега трябва да се подготвим. Първо с молитви, а после с по-практични средства. В зависимост от обстоятелствата ще ги нападнем, когато го очакват най-малко — не под прикритието на нощта, а посред бял ден. По залез слънце или ще сме коленичили за молитва, или ще сме се изправили пред Аллах.
Минаваше пладне, когато Калейла слезе от самолета и отиде в чакалнята на международното летище в Сан Диего. Веднага усети, че я следят, и то главно защото човекът, който я наблюдаваше, го правеше съвсем открито. Безличният, доста пълен мъж в смачкан, зле ушит габардинен костюм ядеше пуканки от бяла мукавена кутия. Кимна, после се обърна и пое по широкия многолюден коридор към изхода. Това беше сигналът. След броени минути Рашад го настигна и тръгна с него.
— Сигурно не ме чакахте, за да ме арестувате — каза тя, без да го поглежда.
— В такъв случай щеше вече да ме молиш на колене да те върна вкъщи, което може би ще се наложи да направя.
— Каква завидна скромност!
— Същото казва и жена ми, само дето добавя и „хубостнико“.
— Какво се е случило?
— Обади се в ЦРУ! Имам чувството, че всичко отива на кино, но се обади от някой автомат, не от къщи, ако отиваме там. Ще те чакам ей там. Ако ще работим заедно, само ми кимни и ме последвай… на разстояние, разбира се.
— Май ще трябва да спомена и някакво име. Да кажа нещо.
— Опитай Шапоф.
— Джинджифила! — възкликна Калейла, като извърна за секунда поглед към агента, който имаше толкова голяма слава, че се беше превърнал в нещо като легендата на ЦРУ. — Източен Берлин? Прага? Виена?…