— Колкото до президента… — обади се Калейла. — Всяка стъпка, всяко действие са били обмислени и претеглени. С изключение на едно.
— Какво?
— Реакцията на Евън, Ем Джей. Той никога няма да се съгласи.
— Може би някой трябва да тропне с крак.
— Да, но този крак трябва да е обут в железен ботуш… Значи има две групи — едната се опитва да издигне нашия конгресмен герой начело на нацията, а другата се мъчи да му попречи с какви ли не мръсни номера.
— И аз си мисля същото и го споделих с президента. Залавяй се за работа, офицер Рашад. Звънни ми, когато се настаниш в хотела. Дотогава вероятно ще имам новини от лекарите.
— Сигурно няма да мога да се обадя на баба и дядо. Живеят на две крачки.
— Не си на дванайсет години. В никакъв случай няма да ходиш там.
— Ясно.
Беше три часът, източно време, и в зимния следобед пред имението в Синуид Холоу бяха спрели лимузините. Шофьорите пушеха и си говореха тихо. Съвещанието вътре беше започнало.
— Срещата ни ще бъде кратка — обърна се Милош Варак към членовете на Инвър Брас, насядали в сумрачния кабинет, — виждаха се само лицата им в ярката светлина на лампите. — Но информацията е толкова важна, че помолих доктор Уинтърс да ви повика. Реших, че трябва непременно да бъдете уведомени.
— Да — сопна се Ерик Съндстром. — Зарязах лабораторията насред опитите.
— А мен ме измъкна от съдебно заседание, Милош — добави Маргарет Лоуел. — Но сигурно имаш причини както винаги.
— Аз пък идвам от Насау — засмя се тихо Гидиън Лоуган, — но не правех нищо особено, просто ловях риба, когато тоя проклет телефон на яхтата иззвъня. Е, и без това не кълвеше.
— Аз не мога да се похваля, че съм вършел нещо — обади се Джейкъб Мандел. — Играех голф, когато телефонът иззвъня, за малко да не го чуя.
— Да минем на въпроса — отсече Самюъл Уинтърс — в гласа му се долавяше не само припряност, но и нещо друго, може би гняв. — Новините са зашеметяващи.
Маргарет Лоуел погледна беловласия историк.
— Разбира се, Сам. Но нека си поемем дъх.
— Може и да съм говорил за риба — каза Гидиън Лоуган, — но мислех за съвсем друго, Самюъл.
Ръководителят на Инвър Брас кимна и се опита да се усмихне.
— Извинете за избухването. Всъщност съм уплашен, а сигурно и вие ще се стреснете.
— Е, лабораторията не е толкова важна — каза тихо Съндстром, сякаш си беше взел бележка. — Продължавай, Милош.
„Наблюдавай лицата, очите им. Не изпускай от поглед мускулите на челюстите, около клепачите и в основата на косата. Виж дали някой не преглъща, дали вените му на шията не са изпъкнали. Един от четиримата знае истината. Един от тях е предател.“
— Палестински терористи са нападнали къщите на конгресмен Кендрик във Вирджиния и Колорадо. Има доста жертви.
Всички в тази необикновена стая в имението в Чесапийк Бей бяха смаяни. Облегнаха се или се подпряха на столовете си, някои изкрещяха, други зяпнаха от учудване или присвиха недоверчиво очи, всички заразпитваха в хор, а въпросите им валяха като картечен откос.
— Кендрик убит ли е?
— Кога се е случило?
— Нищо не съм чул!
— Хванали ли са някого?
Последният въпрос дойде от Гидиън Лоуган, когото Милош Варак веднага погледна изпитателно: върху лицето му в здрача се четеше ярост… или може би гняв… и страх?
— Ще ви отговоря, доколкото мога — отвърна чехът, координатор в Инвър Брас, — но трябва да ви кажа, че нямам пълна информация. Кендрик май е оцелял и сега е охраняван. Къщите са били нападнати вчера късно следобед или може би привечер…
— Как така „може би“? — извика Маргарет Лоуел. — Значи вчера? А защо ти не знаеш… защо не знаем ние, защо не са съобщили?
— Очевидно по молба на разузнавателните служби и с разрешението на президента случаят не е разгласен.
— Явно за да заловят арабите — каза Мандел. — Те убиват, за да си правят реклама, и ако не се получи, съвсем побесняват. А побърканите по-лесно се издават…
— В случай че са живи, ще се опитат да се измъкнат от страната — добави Съндстром. — Ще могат ли да я напуснат, Варак?
— Зависи доколко са си опекли работата. Пък и от това, кой им е помогнал да влязат.
— Някой от палестинците не е ли бил заловен? — настоя Гидиън Лоуган.
— Мога само да предполагам, сър — отвърна чехът уж нехайно, но продължи да оглежда присъстващите. — Научих всичко това, преди да засекретят случая — още не бяха съобщили кои са загиналите.
— А ти какво мислиш? — попита Съндстром.
— В най-доброто положение вероятността някой от нападателите да е заловен жив е едва десет-петнайсет на сто. Цифрата се основава на статистиката за Близкия изток. Членовете на терористичните групи обикновено носят капсули с цианкалий в реверите си, ножчета за бръснене и спринцовки, залепени с лейкопласт по телата си, за да се самоубият, ако ги заловят и упоят, за да изтръгнат от тях нещо. Не забравяйте, за тези хора смъртта не означава саможертва, тя само ги лишава от възможността да убиват враговете си. По-скоро е обред, чрез който отиват на другия свят, където цари радост, каквато те не познават тук, на земята.