Младият арабин тръгна заедно с един от охраната по асфалтираната алея към автомобила, тактично спрян на пътя зад високия жив плет. Още няколко секунди! И техният обичан Аллах се отнесе благосклонно към тях: появиха се още трима телохранители, с другите пред къщата станаха седмина. Хайде, братко! Внимавай как караш!
Другарят им вече бе при автомобила — сведе учтиво глава, прекръсти се и още веднъж се ръкува с мъжа от охраната, когото останалите не виждаха зад живия плет. После отвори вратата и се закашля, подпирайки се с лявата ръка на облегалката, а дясната плъзна по калъфа. Най-неочаквано се извъртя — бързо и уверено като истински мюсюлманин, стиснал в ръката си остър като бръснач нож, и го заби в гърлото на телохранителя, преди онзи да разбере какво става. Бликна кръв, мъжът от охраната се свлече, но в този момент терористът го хвана заедно с оръжието и го затътри през пътя до шубрака край гората. Погледна към Ахбияд, кимна и изтича обратно при колата. Ахбияд пък щракна с пръсти на арабите, спотаили се зад него в гората. Тримата мъже пропълзяха, облечени, както и белокосия, във военни дрехи — стискаха леки картечници, на куртките им висяха гранати.
Терористът, който знаеше английски, запали двигателя, включи колата на скорост и я подкара леко и нехайно към левия край на асфалтираната алея. Двигателят ревна, колата зави рязко надясно към къщата, а младежът се наведе и натисна един бутон под таблото. Отвори вратата и насочи автомобила към широката морава и телохранителите, които говореха с конгресмена, после скочи в движение на чакъла. Щом стъпи на земята, чу през какофонията от двигателя и виковете на хората от охраната, че някаква жена пищи. Една от сестрите бе изскочила през входната врата и крещеше нещо — съгледа стремглаво приближаващия се автомобил без шофьор, обърна се и отново изкрещя, вече на Кендрик, който стоеше най-близо до каменния вход.
— Махнете се! — викаше тя, очевидно повтаряйки думи, които беше чула само преди минути. — Дошли са да ви убият!
Конгресменът се втурна към тежката врата, като сграбчи жената за ръката и я избута пред себе си, а телохранителите откриха огън по празното метално чудовище, което се носеше като обезумяло и завиваше към къщата, насочвайки се право към плъзгащата се стъклена врата на верандата. Вътре Евън я удари с рамо и я затвори. Това негово движение и дебелият плот от армирана стомана спасиха живота им.
Взривовете отекнаха един след друг, сякаш бумтеше огромна пещ, срутиха се прозорци и стени, подпалиха се завеси, пердета и мебели. Пред къщата седмината души от Централното разузнавателно управление паднаха, пронизани от парчета стъкло и метал — бяха избухнали четирийсет килограма динамит, прикрепени към шасито на автомобила. Четирима загинаха на място с надупчени глави и разкъсани тела, двама беряха душа, от очите и гърдите им струеше кръв. Седмият, от чиято лява ръка бе останало само кървящо чуканче, бе събрал цялата си ярост и хукна със стрелящ автомат през моравата към маскирания като свещеник терорист, който се хилеше като обезумял и бълваше огън с картечницата си. Двамата се улучиха едновременно в свежия, хладен ден под ослепителното колорадско слънце.
Кендрик се наведе към зиданата стена на коридора, както се бе облегнал на камъните. Погледна надолу към сестрата.
— Не мърдайте оттук! — нареди й той и се промъкна към ъгъла на дневната.
Отвсякъде се носеше дим. Отвън се дочуха викове — телохранителите от двете страни на къщата се събираха отпред и като професионалисти взаимно се прикриваха, докато заемаха нови позиции. После отекнаха четири поредни взрива — гранати! Те бяха последвани от викове на арабски:
— Смърт на враговете! Смърт на нашия ненавистен враг! На пролятата кръв ще отвърнем с кръв!
От различни страни се разнесоха автоматични откоси. Избухнаха още две гранати, едната от които беше хвърлена през разбития прозорец на хола и разруши отсрещната страна. Евън се извърна, за да се прикрие зад стената, и след като отломките се слегнаха, извика:
— Мани! Мани? Къде си? Кажи!
Не последва никакъв отговор, само телефонът издрънча някак неуместно. Стрелбата отвън стана оглушителна, разнасяха се взрив след взрив, куршумите рикошираха в каменната стена, забиваха се в дърветата, цепеха като обезумели въздуха. Кендрик бе оставил Мани на верандата със стъклените врати! Трябваше да отиде при него. На всяка цена. Втурна се през дима и огъня в дневната, прикрил очите и носа си, тъкмо когато през счупените стъкла на прозорците внезапно влетя някаква фигура. Мъжът се претърколи на пода и скочи на крака.