— Току-що му казах да върви на майната си.
— Той не ти е враг, Евън.
— Кой тогава ми е враг, по дяволите?
— Точно това се опитваме да разберем!
— Не си давате много зор.
— А те не си поплюват. Какво мога да ти кажа? Кендрик, мокър от глава до пети от пръскащата вода, погледна сестрата, която оказваше първа помощ на Уайнграс. Очите й бяха пълни със сълзи, тя едвам се държеше, още малко, и щеше да се разкрещи при вида на приятелките си на верандата. Евън рече тихо:
— Кажи ми, че се връщаш при мен. Кажи ми, че всичко ще свърши. Кажи ми, че не полудявам.
— Мога да ти кажа всичко това, но ти трябва да ми вярваш. Жив си и това е всичко, което има значение за мен.
— Ами другите, които не са живи? Ами Мани? Те нямат ли значение?
— Снощи Мани ми каза нещо, което страшно ме впечатли. Говорехме за семейство Хасан, за Сабри и Каши. Каза ми, че всеки от нас ще ги помни и ще тъгува за тях по свой си начин… но за това има време по-късно. На някои може да им прозвучи бездушно, но не и на мен. Той е бил там, където съм била и аз, знам откъде идва. Никой не е забравен, сега обаче трябва да го забравим и да правим каквото се иска от нас. Разбра ли… скъпи?
— Опитвам се. Кога се връщаш?
— Ще узная след няколко часа. И ще ти се обадя.
Евън затвори телефона. В далечината се засилваше воят на многобройни сирени и приближаващи се хеликоптери, всички насочили се към педята земя в Колорадо, кой знае защо наречена Меса Верде.
— Чудесен апартамент — каза тихо Калейла, докато прекосяваше мраморното антре в жилището на семейство Ванвландерън и вървеше към хола, разположен малко по-ниско.
— Удобен е — отвърна вдовицата, стиснала в ръката си кърпичка, после затвори вратата и последва разузнавачката от Кайро. — Вицепрезидентът понякога е много взискателен и трябваше да избирам между този апартамент или цяла къща. А щеше да ми дойде много да се грижа за две къщи — неговата и моята. Заповядайте, седнете!
— Всички ли са такива? — попита Калейла и се настани в креслото, което й беше посочила Ардис Ванвландерън — то беше срещу широкия тежък диван, тапициран с брокат: домакинята бе побързала да разпредели местата.
— Не, всъщност съпругът ми поръча да го обзаведат по наш вкус. — Вдовицата вдигна кърпичката към лицето си. — Май трябва вече да свикна да го наричам „моят покоен съпруг“ — добави тя, като приседна тъжно на дивана.
— Моите съболезнования, още веднъж се извинявам, че ви се натрапвам в такова време. Нетактично е и го заявих на шефовете си, но те настояха.
— И са били прави. Държавните дела преди всичко, госпожице Рашад. Разбирам.
— Аз май не. Според мен този разговор можеше да се проведе поне утре сутринта. Но другите пак бяха на по-различно мнение.
— Точно това ме очарова — каза Ардис, като изпъна скъпата си черна копринена рокля. — Какво е толкова неотложно?
— На първо място — отвърна Калейла, като кръстоса крака и изглади една гънка на тъмносивия си костюм, купен в Сан Диего, — това, за което ще говорим, трябва да си остане между нас. Защо да безпокоим излишно вицепрезидента Болинджър! — Агентката от Кайро извади от черната си чанта един бележник и приглади тъмната си коса, която беше сресана назад и прибрана на строг кок. — Доколкото знам, са ви уведомили, че работя в чужбина и бях върната специално заради тази задача.
— Казаха ми, че сте специалистка по близкоизточните въпроси.
— Това е евфемизъм за терористична дейност. Аз съм наполовина арабка.
— Личи си. Доста сте симпатична.
— А вие сте много красива, госпожо Ванвландерън.
— Минавам за такава, стига да не става дума за годините.
— Сигурна съм, че не са повече от моите.
— Стига за това… Какво има? Защо бе наложително да се срещнем?
— Нашите специалисти, които следят събитията в долината Бекаа в Ливан, са се добрали до невероятна и тревожна информация. Знаете ли какво е „ударна група“, госпожо Ванвландерън?
— Кой не знае? — отвърна вдовицата и протегна ръка към пакета цигари на масичката. Извади една и взе запалката от бял мрамор. — Неколцина мъже — най-често са мъже, — изпратени да премахнат някого. — Запали цигарата с едва забележимо треперене на дясната ръка. — Май свършихме с определенията. Та каква връзка има това с вицепрезидента?
— Нали към него са били отправяни заплахи? И затова сте поискали към него да бъде прикрепена група от федералното бюро за разследване.
— Вече никой не го заплашва. — Ардис всмука дълбоко от цигарата. — Оказа се, че се е обаждал някакъв безобиден психопат, който дори не е притежавал оръжие. Но когато започнаха да пристигат тия отвратителни писма и глупавите телефонни обаждания, решихме, че не бива да рискуваме. Всичко това е описано в доклада — следихме го в различни градове, докато накрая хвана в Торонто някакъв самолет. Доколкото разбрах, за Куба, така му се пада.