Ардис Ванвландерън се пресегна да вземе поредната цигара, в очите й се четеше необичайна за нея безпомощност.
— Може да има няколко причини — каза тя не много убедително и щракна със запалката. — Първо, от вицепрезидента рядко се иска разрешение за информационно затъмнение поради съображения за сигурност — Труман въобще не е чувал за плана „Манхатън“. Освен това трябва да се избегне паниката, ако тези нападения не са блъф — а аз съм склонна да си мисля, че са. Вече видяхме, че твоят Варак веднъж е излъгал, защо да не го направи и втори път? И все пак, ако се разчуе за погромите във Вирджиния и Колорадо, хората около вицепрезидента сигурно ще се уплашат. На никой не му се мре от ръката на побъркани терористи… И накрая, пак се връщам към тези нападения. Не вярвам, че наистина ги е имало.
Съндстром не помръдваше, само стискаше чашата с две ръце, загледан в бившата си любовница.
— Нали го е направил той, Ардис? — попита тихо ученият. — Този твой финансов мегаломан не е могъл да понесе мисълта, че шепа „благодетелни идиоти“ ще заменят протежето му с някой, който ще му спре кранчето с милионите.
Вдовицата се свлече на канапето с притворени очи, извила дългия си врат.
— Осемстотин милиона — прошепна тя. — Така каза. Осемстотин милиона за него и милиарди за вас.
— Споменавал ли ти е какво прави, какво е направил?
— Ами, не! Щях да му счупя главата и да повикам някой от вас, за да се отърве от него в Мексико.
— Вярвам ти.
— А другите дали ще ми повярват? — Ардис се изправи с умолителен поглед.
— А, сто на сто. Те те познават.
— Кълна ти се, Ерик, не знаех нищо!
— Казах, че ти вярвам.
— Онази Рашад ми каза, че проследявали парите, които бил изпратил през Цюрих. Могат ли да го направят?
— Доколкото познавах Андрю, ще им отнеме месеци. Внесъл е пари в анонимни сметки къде ли не, от Южна Африка до Балтийско море. Месеци, а може би година.
— А останалите ще разберат ли?
— Ще видим какво ще кажат.
— Какво?… Ерик!
— От летището в Балтимор се обадих на Гринел. Не е от екипа на Болинджър и предпочита да стои на заден план, но ако трябва да определим кой ще ни ръководи, мисля, всички ще сме единодушни, че той е най-подходящ.
— И таз добра! — възкликна глухо госпожа Ванвландерън.
— Ще пристигне всеки момент. Решихме, че трябва да поговорим. Исках да те видя за малко насаме, но той ще дойде скоро.
Съндстром погледна часовника си.
— Този изцъклен поглед в очите ти ми е познат, любовчия такъв.
Ардис стана бавно от дивана.
— Да — съгласи се ученият. — Все ме взимаше на подбив заради него, когато не можех… не се представях добре.
— Умът ти толкова често беше зает с друго. Ти си гениален.
— Да, знам. Веднъж каза, че винаги можеш да познаеш кога умувам над някакъв проблем. Тогава въобще не можех да го вдигна.
— Аз обичах мозъка ти. И още го обичам.
— Я не дрънкай глупости. Нямаш и капчица ум, как ще оцениш ума на другите!
— Ерик, Гринел ме плаши.
— А мен не. Бива го да мисли.
Апартаментът на Ванвландерън бе огласен от звънеца на вратата.
Кендрик седеше на малко брезентово столче до походното легло в кабинета на самолета, с който пътуваха към Денвър. Еманюел Уайнграс, чийто рани бяха превързани от оцелялата сестра в Меса Верде, мигаше непрекъснато с тъмните си очи, които от бялата набръчкана кожа изглеждаха още по-тъмни.
— Мислех си — изрече с мъка Мани, като се закашля.
— Не говори — прекъсна го Евън. — Пази си силите. Моля те!
— Я стига — отвърна старецът. — Още колко ли ми остава? Само двайсет години, а ти искаш да си трая.
— Няма ли да престанеш?
— Не, няма. Пет години никакъв не се мяркаш и когато се срещаме, какво става? Привързваш се — и то към мен. Ти, какво, да не би да си падаш по старци?… Не ми отговаряй, Калейла ще ми каже. Вие двамата май сте си изгърмели всички куршуми нощес.
— Не можеш ли да говориш като нормален човек?
— Нормалното ми досажда, както и ти сега… Толкова ли не знаеш защо е тази патардия? Да не би да съм отгледал един глупак? Я си поразмърдай мозъка!
— Не искам, чу ли?
— Онова симпатично девойче беше право. Някой иска да те направи важна клечка, а на друг му се драйфа от тази перспектива. Толкова ли не разбираш?
— Вече се досещам. Надявам се вторите да спечелят. Не ми се става важна клечка.
— А може би трябва. Може би ти се полага.
— Кой го казва, по дяволите? Кой го мисли?
— Тези, които не те искат — проумей го най-после. Калейла каза, че тия скапани хаховци, дошли да те убият, не са скочили от някой самолет от Париж, нито пък са слезли от туристически кораб. Имали са помощ, влиятелна помощ. Как се изрази тя?… Паспорт, оръжие, пари — дори шофьорски книжки и дрехи, и скривалища. Тези неща, особено документите, не могат да се купят в първия магазин. За тях са нужни големи връзки сред висшите кръгове и мъртъв те искат тъкмо хората, които дърпат конците… Защо? Дали конгресменът смелчага не ги заплашва с нещо?