— То оставаше да ги заплашвам. Вече нищо не ме интересува.
— Те не го знаят. Виждат само един смел политик, когото цял Вашингтон слуша, щом той си отвори устата.
— Не съм по приказките, тоест няма как да ме слушат чак толкова.
— Там е работата, че когато наистина заговориш, те слушат. Притежаваш онова, което аз наричам способност да внушаваш доверие на слушателите. Всъщност като мен.
Уайнграс се закашля и вдигна разтреперана ръка към устата си. Евън се наведе притеснен към него.
— По-спокойно, Мани.
— Мълчи — нареди старецът. — Чуй какво ще ти кажа… Тия копелета виждат един истински американски герой, награден от президента с голям медал и включен във важни комисии в Конгреса…
— Комисиите бяха преди медала…
— Не ме прекъсвай. Месец-два, и забравяш кое след кое е било. Но добре, че ми напомни. Този герой прави на пух и прах една важна клечка от Пентагона, преди още да е станал герой, и по националната телевизия почти обвинява цялата им пасмина заедно с крупните промишлени комплекси, които захранват машинката. И какво прави всъщност? Настоява да има отчетност. Страхотна дума, „отчетност“ — ония мръсници я ненавиждат. И сигурно започват да се потят, момчето ми. Въобразяват си, че този шегаджия герой ще става все по-силен, може би ще оглави някоя от комисиите или дори ще влезе в Сената, където ще е в състояние наистина да им размъти водата.
— Преувеличаваш.
— Твоето гадже не преувеличаваше! — възрази високо Уайнграс и погледна Кендрик в очите. — Подметна нещо, че са спипали с колегите й групировка, която е толкова високопоставена, че да ти настръхне косата. Май работата е доста гнила.
— Натам отиват нещата — кимна бавно Евън. — Но не съществува нация, в която да няма корупция, и се съмнявам, че скоро ще има.
— А, корупция значи — изтананика Мани, като завъртя очи, сякаш думата беше част от някакво талмудско песнопение. — Като това някой да открадне от службата кламери за долар, а друг да задигне цял милион, това ли имаш предвид?
— Общо взето, да. Или десет милиона, ако повече ти харесва.
— Незначителни дреболии! — изкрещя Уайнграс. — Такива хора не се свързват с палестински терористи на хиляди километри оттук колкото да не си цапат ръцете с мъртъвци. Няма да знаят как да го направят! Ти не погледна и онова хубаво момиче в очите или просто не знаеш къде да гледаш. Никога не си бил там.
— Тя казва, че знае откъде идваш, защото наистина си бил там. Добре, аз не съм бил. Какво си седнал да ми разправяш?
— Но озовеш ли се там, те дострашава — отвърна старецът. — Вървиш към черна завеса, която ще смъкнеш. Развълнуван си, умираш от любопитство, но и от страх. Опитваш се как ли не да потиснеш тези чувства, дори да ги скриеш от себе си, но нито за секунда не можеш да си позволиш да загубиш самообладание. Но всичко това съществува. Защото знаеш, че щом смъкнеш завесата, ще видиш нещо толкова налудничаво, че се чудиш дали някой ще ти повярва.
— И ти си го видял в очите й?
— Ами да.
— Но защо се чувства така?
— Защото вече е на ръба. Нямаме работа — тя няма работа — с обикновена корупция, дори с много голяма корупция. Зад тази черна завеса се крие държава в държавата, неколцина слуги, които се разпореждат в къщата на господаря.
Възрастният архитект внезапно се закашля така, че се разтрепери целият и присви очи. Кендрик го хвана за ръката — след минута пристъпът отмина, Мани отново примигна и пое дълбоко въздух.
— Слушай, глупчо — прошепна той. — Помогни й, помогни й наистина, помогни и на Пейтън. Намерете тия копелета и ги разкарайте оттук!
— Разбира се, знаеш, че ще го направя.
— Ненавиждам ги! Онова замаяно момче, Ахбияд, когото познаваш от Маскат — в по-друго време сигурно щяхме да бъдем и приятели. Но това време никога няма да дойде, щом съществуват несгоди, които насъскват хората едни срещу други, защото някои така печелят милиарди от омразата.
— Не е толкова просто, Мани…
— Ами, не е! Знам какво говоря!… Аз съм го виждал!… „Те имат повече от вас, затова ще ви продадем повече, отколкото имат те“ — ей с това ги прилъгват. Или: „Те ще ви убият, ако вие не ги изпреварите, ето ви оръжие — срещу известна сума.“ И така продължаваш да се изкачваш по проклетата стълба: „Те влагат двайсет милиона за производството на ракета, ние ще вложим четирийсет!“ Наистина ли искаме да взривим тази скапана планета? Или всички слушаме безумци, които пък слушат продавачи на страх и омраза?