— На това равнище е просто — усмихна се Евън. — Може и аз да съм го казвал.
— Продължавай да го казваш, синко. Не се отказвай, особено с типове като Хърбърт Денисън, на когото изкара акъла. Не забравяй, че хората те слушат, както и мен. Възползвай се.
— Трябва да помисля, Мани.
— Добре, а докато си мислиш — закашля се Уайнграс и притисна гърдите си с ръка, — се запитай и защо трябваше да ме лъжете? Ти и лекарите.
— Какво?
— Той се върна, Евън. Върна се и е още по-лош, защото никога не ми е минавал.
— Кое се е върнало?
— „Болестта на века“, май така му викат. Ракът се развива с бясна скорост.
— Не е възможно. Направиха ти сума ти изследвания. Махнали са го — нищо ти няма.
— Кажи го на тия зверчета, дето ми спират въздуха.
— Не съм лекар, Мани, но това не ми прилича на симптом. За ден и половина преживя доста премеждия. Чудно ми е как въобще още дишаш.
— Да, но докато ме кърпят в болницата, им кажи пак да ме изследват и тоя път не ме лъжи. В Париж има хора, за които трябва да се погрижа, скътал съм някои неща, които трябва да им предам. Така че не ме лъжи, чу ли?
— Добре — обеща Кендрик, а самолетът започна да се спуска към Денвър.
Крейтън Гринел беше слаб, среден на ръст, с посивяло лице, което веднага биеше на очи. Когато поздравяваше някого за първи или стотен път, бил той келнер или председател на управителен съвет, четирийсет и осем годишният адвокат, специализирал международно право, се усмихваше плахо и сърдечно, с което предразполагаше, докато не се взреш в очите му. Не че бяха студени, но не гледаха и особено дружелюбно — погледът му беше безизразен и хладен, като на любопитна котка, която обаче се пази.
— Ардис, скъпа ми Ардис — каза юристът, влезе в антрето и прегърна вдовицата, потупвайки я леко по рамото, както се утешава някоя не особено симпатична леля, загубила много по-симпатичен съпруг. — Какво да кажа? Такава загуба за всички нас и най-вече за теб!
— Стана внезапно, Крей. Толкова внезапно.
— Така си е, но и в скръбта трябва да видим и добрите страни. И двамата си спестихте една продължителна и мъчителна болест. Щом краят е неизбежен, по-добре да е бърз, нали?
— Сигурно си прав. Благодаря, че ми напомни.
— Няма защо. — Гринел я пусна и погледна Съндстром, който стоеше насред огромната дневна. — Ерик, колко се радвам да те видя — каза той тържествено, като прекоси антрето и слезе по мраморните стълби, за да се здрависа с учения. — Редно е да бъдем до Ардис в такъв момент. Между другото, моите хора са навън в коридора.
— Проклета кучка! — промърмори Съндстром, докато покрусената госпожа Ванвландерън затваряше вратата и с шума й, както и с токчетата си, тракащи по мрамора, заглуши думите на някогашния си любовник.
— Ще пийнеш ли нещо, Крей?
— А, не, благодаря.
— Аз май ще си налея нещо. — Ардис се отправи към барчето.
— Ще ти дойде добре — съгласи се адвокатът. — Мога ли да направя нещо? В правно отношение. А и за погребението.
— Сигурно ти ще се заемеш с това, с наследствените въпроси. Анди бой имаше адвокати навсякъде, но предполагам, че главно ти си придвижвал нещата.
— Да. Днес успях да се свържа с другите. Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, Париж, Марсилия, Осло, Стокхолм, Берн, Цюрих, Западен Берлин — заел съм се с всичко.
Вдовицата застина, както държеше бутилката над чашата, без да откъсва очи от Гринел.
— Като казах навсякъде, нямах предвид чак толкова далеч.
— Съпругът ти бе човек с размах.
— Цюрих?… — повтори Ардис, сякаш името на града й се бе изплъзнало неволно.
— В Швейцария е! — произнесе дрезгаво Съндстром. — И стига с тия глупости…
— Ерик, наистина…
— Не ме наричай Ерик, Крей. Това тъпо копеле е сплескало всичко. Свързало се е с палестинците и им е платило чрез Цюрих… Помниш ли Цюрих, скъпа?… Още в Балтимор ти казах, Крей. Негова работа е!
— Не успях да получа потвърждение за нападенията във Феърфакс и Колорадо — отвърна спокойно Гринел.
— Защото въобще не ги е имало! — извика вдовицата и си наля с трепереща ръка от тежката кристална гарафа.
— Не съм казвал такова нещо, Ардис — възрази меко адвокатът. — Казах само, че не съм успял да получа потвърждение. Но после ми се обади някакъв пияница, на когото явно са му платили добре. Повтаряше като курдисан нещо, което ми е познато. „Те проследяват парите.“
— Божичко! — възкликна госпожа Ванвландерън.
— Така че сега сме изправени пред два критични момента — продължи Гринел и се упъти към телефона от бял мрамор на мраморната маса с червени жилки до стената. — Нашият кекав вездесъщ държавен секретар заминава за Кипър да подпише споразумение, което може да прати по дяволите отбранителната промишленост, и един от нашите е свързан с палестински терористи… Донякъде ми е интересно как Андрю се справи. Ние сигурно съвсем щяхме да я оплескаме. — Той набра някакъв номер под погледите на учения и на вдовицата. — Потвърждавам, че план шести е сменен с план дванайсети, средиземноморския — каза по телефона адвокатът. — Подгответе и медицинския екип.