Султанът с тениската погледна Евън в мъждивата светлина.
— Знаеш, доста коментатори на Запад изказаха предположението, че може би зад всичко това стоя аз. Че не одобрявам западното влияние в страната. „В противен случай — казват те — щеше да предприеме нещо!“
— Да, знам, но както и Държавният департамент, смятам, че това са глупости. Никой разумен човек не би се хванал на подобни подмятания.
— Държавният департамент — рече Ахмат замислено с поглед, все така вперен в Кендрик. — Знаеш ли, през 1979 година, когато Техеран се взриви, при мен дойдоха двама. Още бях студент. Не знам какво очакваха да видят, но със сигурност не и човек като мен. Вероятно някой бедуин с дълга дреха, който седи по турски и пуши хашиш. Може би ако бях облечен като арабин, щяха да ме възприемат насериозно.
— Пак не те разбирам.
— О, извинявай. Проумяха, че нито баща ми, нито семейството ми са в състояние да помогнат, че нямаме никакви връзки с фундаменталистите, и направо се отчаяха. Единият дори седна да ме моли, разправяше, че му изглеждам разумен арабин — имаше предвид, че говоря приличен английски, почти с оксфордско произношение — и ме подпитваше какво ще предприема, ако аз дърпам конците във Вашингтон. Всъщност искаха да ги посъветвам какво да правят… По дяволите, бях прав!
— Какво им каза?
— Помня и досега. Казах му: „Каквото е трябвало да предприемете в самото начало. Сигурно вече е късно, но защо да не опитате!“ Посъветвах ги да съберат неколцина добре обучени бунтовници и да ги пратят не в Техеран, а в Кум — щаба на Хомейни в северните провинции. Да пратят първо бивши служители на иранската тайна полиция, тези лекета все щяха да намерят някакъв изход, стига да им дадеш оръжие и повечко пари. „Заловете Хомейни в Кум — препоръчах им, — както и неграмотните молли около него и ги покажете по всички телевизионни канали в света.“ Той щеше да бъде последната разменна монета, а рошавите фанатици от обкръжението му щяха да станат за посмешище. Можеше да се постигне споразумение.
Евън погледна изпитателно ядосания младеж.
— Може би са щели да успеят — промълви той, — но какво щеше да се случи, ако Хомейни беше решил да се прави на мъченик?
— Нямаше, повярвай ми. Щеше да приеме, щеше да направи компромис, предложен от другите, естествено, но условията щеше да диктува той. Хомейни не изгаря от нетърпение да се възкачи на небесата, които възхвалява, или пък да живее в мъченичество, на каквото обрича дванайсетгодишните хлапаци, които праща в минираните полета.
— Откъде си толкова сигурен? — усмихна се Кендрик.
— Запознах се с този малоумник в Париж. Не че оправдавам Пахлави, тайната му полиция или тези обирджии, неговите роднини. Но Хомейни е един изкуфял фанатик, на който му се иска да повярва в собственото си безсмъртие и който е готов на всичко, за да го постигне. Чувал съм го да казва на разни подлизурковци, че имал не двама или трима, а цели двайсет, трийсет, та дори и четирийсет синове. „Пръснал съм семето си и ще продължавам да го пръскам — твърди той. — Такава е волята на Аллах.“ Глупости! Той е лигав дърт мръсник, класически пример на старо коце. Можеш ли да си представиш? Наумил си е да насели този болен свят с аятолахчета! Казах им на твоите да го снимат с видеокамера — оня номер с огледалото, нали го знаеш, без той да знае, докато чете проповед на загубените си духовници. Целият свят ще има да се присмива на тоя мним светец.
— Май сравняваш Хомейни с Махди, когото ти описах.
— Не знам, може би, стига твоят Махди да съществува, в което се съмнявам. Но ако си прав и него го има, той е пълна противоположност — много практичен е и не вярва в нищо. И все пак, ако някой си е наумил да буди призрака на Махди в днешно време, криви са му сметките. Все още не съм сигурен, Евън, но си на път да ме убедиш; ще направя всичко, за да ти помогна, да помогна на всички нас. Ала ще го правя отстрани, за да не ме усетят. Ще ти дам един телефонен номер, на който да ми се обаждаш, той е засекретен, всъщност за него знаят само двама души. Ще можеш да ми звъниш, но само на мен. Разбираш ли, шейх Кендрик, нямам право да те познавам.
— Няма що, радвам се на голяма популярност. И Вашингтон не иска да ме знае.
— Естествено. Никой не иска кръвта на американските заложници да тежи на съвестта му.
— Ще имам нужда от документи, а също от възможността да се придвижвам по въздух и море, ако се наложи.