— Поръчай си вечеря в стаята. Пак ще покрием безбожните ти сметки. Заслужи си го.
— Мразя да ям в стаята. Сервитьорите, обслужващи самотните гостенки на хотелите, се надуват, сякаш са герои на сексуалните им фантазии. Щом не може да си похапна при баба…
— Не може.
— Добре. Знам няколко добри ресторанта…
— Върви. До полунощ ще имам списъка на всички, с които е говорила по телефона нашата объркана вдовица. Добър апетит, скъпа! Събери енергия. Сигурно ще се наложи да работиш цяла нощ.
— Много си щедър. Разрешаваш ли да се обадя на Евън? Ако е рекъл Господ, той може и да стане мой избраник.
— Обади се, но няма да го намериш. От Колорадо Спрингс изпратиха самолет, който да го закара заедно с Еманюел в болницата в Денвър. Още пътуват.
— Пак благодаря.
— Няма защо, Рашад.
— Много сте любезен, сър.
Измъчвана от глад, Калейла натисна копчето на асансьора. За последен път бе яла във военния самолет, ако това можеше да се нарече ядене с тези притеснения за Евън, който бе повърнал… Скъпият Евън, великолепният Евън, глупавичкият Евън!
Безстрашният герой с морал, който не прилягаше на отношението му към живота — Калейла се запита дали той щеше да е същият, ако се бе провалил. Това бе въпрос без отговор — Евън беше страшно амбициозен, и през ум не му минаваше, че може да се провали. И бе разбираемо, че преди десетина години в Саудитска Арабия се е оставил Ардис Монтро да го очарова и да го хване в лапите си. Като млада сигурно е била неотразима — с чудесно тяло и лице, с бляскави успехи в бизнеса. Но той все пак й се бе изплъзнал, такъв си беше нейният Евън.
Асансьорът иззвънтя и вратата му се отвори. За щастие беше празен — Калейла се качи и натисна копчето за фоайето. Вратите се върнаха на мястото си и кабината започна да се спуска, но внезапно забави ход. Младата жена погледна светещите цифри над вратата: асансьорът спираше на третия етаж. Чисто съвпадение, помисли си тя. Ем Джей беше сигурен, че Ардис Ванвландерън, наемателката на апартамент 3С, няма да посмее да излезе от хотела.
Вратата се отвори. Макар че гледаше равнодушно напред, Калейла с облекчение долови с периферното си зрение, че се качва някакъв русоляв мъж с огромни рамене, изпълнили сакото му до пръсване. Ала в него имаше нещо странно. Както често се случва в тесни затворени пространства, Калейла усети, че непознатият излъчва силна енергия. Асансьорът сякаш се изпълни с гняв или тревога. Сетне агентката почувства, че мъжът я гледа, но не тайничко, както обикновено я гледаха мъжете — тя беше свикнала с това, — а открито, втренчено, напрегнато.
Вратата се затвори и Калейла се смръщи, сякаш се е сетила, че е забравила нещо. Отвори небрежно чантата, уж за да се увери, че всичко си е на мястото. Въздъхна шумно и лицето й се успокои — онова, което търсеше, наистина беше вътре. Пистолетът. Щом асансьорът започна да се спуска надолу, агентката хвърли поглед на непознатия.
И замръзна! Очите му приличаха на две нажежени до бяло кълба, късата му, старателно сресана коса наистина бе светлоруса. Беше онзи! Русият европеец… а той бе комбина с ония престъпни типове! Калейла се хвърли към копчетата и натисна стопа, като измъкна пистолета от чантата, а нея пусна на пода. Асансьорът спря внезапно, звънецът отвън зазвъня, русият пристъпи напред.
Калейла натисна спусъка, изстрелът прокънтя в тясното пространство, а куршумът изсвистя над главата на напрегнатия непознат.
— Не мърдай! — заповяда тя. — Щом знаеш коя съм, знаеш и че следващият изстрел ще направи челото ти на решето.
— Вие сте Рашад — произнесе напрегнато с акцент русолявият.
— Не знам кой си, но знам що за стока си. Мръсна отрепка, ето какво си! Евън беше прав. През всички тези месеци вдигахте врява, включвахте го в комисиите на Конгреса, разтръбихте за него по целия свят колкото палестинците да го вземат на мушка! Толкова е просто!
— Не, грешите, наистина — възрази европеецът, а аларменият звънец отвън продължаваше да дрънчи. — Не ми пречете! Ще се случи нещо ужасно. Свързах се с вашите във Вашингтон.
— С кого? С кого във Вашингтон?
— Имената се пазят в тайна…
— Глупости!
— Моля ви, госпожице Рашад! Ще изпусна един човек.
— Не на мен тия…
Калейла така и не разбра откъде дойдоха ударите, и то с такава бързина. Онзи замахна светкавично отляво, цапардоса я по дясното рамо, изви й китката обратно на часовниковата стрелка и й изтръгна пистолета. Ръката я заболя неописуемо, сякаш бе счупена и попарена с вряла вода. Европеецът беше насочил собствения й пистолет към нея.
— Не исках да ви сторя нищо лошо — каза той.
— Бива си те, мръсна отрепко, не може да ти се отрече.