— Тогава може би греша. Разполагаме с най-доброто оборудване в западните щати, но има и по-добро. Поръчах да изпратят проби от белия дроб и кръвта в ЦКБ в Атланта.
— Къде?
— В Центъра по контрол на болестите.
— Болестите ли?
— За всеки случай, господин Кендрик.
— Пратете ги още тази вечер, докторе. След час на летище Стейпълтън ще чака самолет. Обадете се в Атланта да ги изследват веднага щом ги получат — ще покрия разходите, дори да се наложи да работят до сутринта.
— Ще направя каквото мога…
— Ако е нужно — рече Евън, без да е сигурен дали не се изхвърля, — ще уредя да им се обадят от Белия дом.
— Едва ли ще се наложи — отвърна патологът.
Евън каза лека нощ на силно упоения Мани и си тръгна от болницата — мислеше си за изчезналия д-р Лайънс от Меса Верде, лекаря без адрес и телефон, но с пропуск, който да покаже на конгресмена и на хората му. И таз добра, пропуск! За какво му беше този пропуск?… Или той бе просто документ, с който лекарят да се промъкне в личния живот на Евън Кендрик? Конгресменът реши да не казва за него на никого. Калейла си знаеше работата.
Вече приближаваше хотел „Браун Палас“, когато изведнъж забеляза през падащия сняг цветните лампички, опънати в чест на Коледа над широкото авеню от старата сграда в класически стил до небостъргача на юг. После чу весела коледна песничка, огласила улицата: „Нека окичим коридора с елови клонки, тра-ла-ла“…
— Къде беше, по дяволите? — изкрещя М. Дж. Пейтън и Калейла махна слушалката от ухото си.
— Ходих да вечерям.
— Той е там! Нашият рус европеец е в хотела!
— Знам. Хапнах с него.
— Какво?
— Всъщност е в стаята ми. Правим равносметка на онова, което знаем. Бъркали сме за него.
— И ти си една, Ейдриън! Кажи на този нехранимайко, че господин А иска да говори с господин Б!
— Боже Господи, значи си бил ти?
— Стига, Рашад! Дай му слушалката.
— Не знам дали ще се съгласи. — Отново се наложи агентката от Кайро да дръпне слушалката от ухото си. Тя се обърна към Варак: — Някакъв си господин А би искал да говори с господин Б.
— Трябваше да се сетя — каза чехът и стана от стола. Отиде при телефона до леглото, Калейла се отдалечи. — Как се радвам да ви чуя, господин А! Нищо не се е променило. Никакви имена, никакви самоличности.
— Как ви нарича племенницата ми? Имайте предвид, че тя ми е племенница.
— Нарича ме Милош, но не се казвам така.
— Милош ли? Значи сте славянин?
— Американец съм, сър.
— Забравих, изрично го подчертахте.
— А държавният секретар?
— Пристигнал е в Кипър.
— Успокоихте ме.
— И ние се успокоихме, само не знам дали е имало причини за безпокойство.
— Информацията беше точна.
— За нещастие, не успяхме да я потвърдим. Гринел не беше в хотела, не си е ходил и вкъщи.
— С госпожа Ванвландерън е.
— Да, знаем. А според един от администраторите с тях е имало още неколцина души. Кои ли са били?
— Охраната на Гринел според информацията, която получих. Споменах ви, че с него има други хора, за да сте готови.
— Да, споменахте… Заедно ли работим?
— От разстояние.
— Какво ще предложите?
— Доказателства за някои неща, за които разказах на госпожица Рашад — отвърна Варак и си помисли за орязаните магнетофонни записи, които щеше да даде на офицерката от разузнаването: щеше да се погрижи Ерик Съндстром да остане анонимен конспиратор, един мъртвец не се нуждае от самоличност. — Не е много, но и повече не ви трябва.
— Благодарен съм ви.
— Но срещу известна цена, господин А.
— Аз не плащам…
— Ами, не плащате — прекъсна го чехът. — Правите го непрекъснато.
— Какво искате?
— Тъй като трябва доста време, за да ви обясня, ще предоставя на госпожица Рашад да ви разкаже всичко. Ще й се обадя утре, ще поддържаме връзка чрез нея. Ако сте съгласен, ще уредя да ви предадат материала.
— А ако не съм?
— Тогава ще ви посъветвам да не забравяте за последиците.
— Дайте ми пак племенницата.
— На драго сърце!
Варак се обърна към Калейла и й подаде слушалката, след което се върна на стола си.
— Аз съм — каза Рашад.
— Отговаряй само с „да“ или „не“ и ако не можеш, мълчи няколко секунди. Разбра ли?
— Да.
— В безопасност ли си?
— Да.
— Материалът ще свърши ли някаква работа?
— Да, определено.
— Само с „да“, агент Рашад… Изглежда, е отседнал в хотела — дали ще остане?
— Не.
— Каза ли ти как се е добрал до Оманското досие?
— Не.
— И последно, можем ли да приемем условията му?
— Да, ще го направим… Извинявай, пак наруших правилата.
— Разбирам — каза учуден директорът на „Специални операции“. — Ще обясниш лично на мен необичайното си поведение и още по-необичайното неподчинение.