— Аз го искам жив, а не мъртъв. Няма да допусна да се върне в Емирствата — той може да си втълпи, че няма да му се случи нищо, но ще му видят сметката, щом слезе от самолета. А не може и да живурка как да е в Меса Верде при тази негова енергия и въображение — все едно да се погребе, нали знаеш… А страната може би отива на зле, Ем Джей.
— Глупаци, глупаци! — шепнеше Варак, както набираше някакъв номер и разглеждаше плана на апартамента на Ванвландерън в ръката си — всички стаи бяха отбелязани с малки червени кръстчета. След секунди на другия край на линията се чу глас.
— Ало?
— Звукооператорът ли е?
— Прага?
— Трябваш ми.
— Добре плащаш. Парите все ще ми свършат работа.
— Мини да ме вземеш след половин час от служебния вход. Ще ти обясня какво искам по пътя към студиото… Има ли промени в схемата?
— Не. Намери ли ключа?
— Благодаря ти и за двете.
— Ти плащаш. След половин час.
Чехът затвори телефона и погледна опакованото звукозаписно устройство пред вратата. Бе прослушал разговора на Рашад с Ардис Ванвландерън и въпреки яда си заради трагедията с държавния секретар се бе усмихнал — мрачно, разбира се, — на смелостта на оперативната агентка от Кайро и на нейния шеф. Използвайки известната информация, бяха рискували да приемат версията си за Андрю Ванвландерън за действителна и бяха превърнали истината в неопровержима лъжа — палестински ударни групи, взели на мушка Болинджър, и нито дума за Кендрик. Гениално! Появата на Ерик Съндстром два часа, след като Рашад бе предала смайващата информация — поява, планирана като капан за предателя в Инвър Брас, а не основана на предположението, че Ванвландерън е замесен в играта, — взриви непоклатимата конспиративна група в Сан Диего. Да не повярва човек!
Варак отиде при вратата, отвори я предпазливо и се измъкна в коридора. Отиде бързо до апартамента на Ванвландерън и, както държеше схемата, го отвори с ключа на Звукооператора. Обиколи крадешком стаите и събра миниатюрните подслушвателни уредби, скрити под маси и столове, в дебелите възглавници на канапето, зад огледалата в четирите спални, под шкафчетата в различните бани и в две печки в кухнята. Кабинета на вдовицата остави за накрая, като преброи червените кръстчета, доволен, че дотук е прибрал всички микрофони. В кабинета беше тъмно, чехът намери настолната лампа и я запали. За десетина секунди прибра четирите микрофона: три бяха в самия кабинет, един — 4 в малката баня до него, и се съсредоточи върху бюрото. Погледна часовника си — операцията му бе отнела девет минути, оставаха му още поне петнайсет да огледа стаята на госпожа Ванвландерън.
Започна от чекмеджетата на бюрото, издърпваше ги едно по едно и ги претърсваше, като прелистваше набързо маловажните документи от вицепрезидентската канцелария: програми, писма от граждани и учреждения, сметнати за достатъчно важни, за да им се отговори някой ден, докладни записки от Белия дом, Държавния департамент, министерството на отбраната и различни други служби, които трябваше да бъдат проучени и докладвани на Орсън Болинджър. Нямаше нищо ценно, нищо, свързано със заговора в Южна Калифорния.
Варак огледа огромния кабинет с ламперия, лавиците с книги, изящните мебели и снимките, окачени в рамки по стените… снимки. По тъмната ламперия висяха двайсетина фотографии. Чехът се приближи и започна внимателно да ги разглежда, като включи още една настолна лампа, за да ги освети по-добре. Беше обичайната колекция — все снимки, на които семейство Ванвландерън се перчеше в компанията на важни политически клечки, като се почне от президента и се стигне до висшите кръгове на администрацията и Конгреса. На съседната стена висяха фотографии, на които вдовицата беше сама. Личеше, че не са нови — те бяха от младините на Ардис Ванвландерън, когато — виждаше се — тя пак не е била коя да е: преобладаваха скъпите коли, яхтите, ски-пистите и тежкарските кожени палта.
Варак тъкмо се канеше да зареже това пищно стентабло, когато погледът му бе привлечен от увеличена моментална снимка, направена очевидно в Лозана, Швейцария, северно от Женевското езеро. Милош се взря в лицето на мургавия мъж до ослепителната жена в центъра. Беше го виждал някъде, но не помнеше къде. После, сякаш надушил нещо, чехът погледна вдясно долу, към друга моментална снимка, правена също в Лозана, но този път в градината на двореца „Бо Ривиж“. Бе сниман същият мъж — кой ли бе той? А до нея имаше трета снимка, вече от Амстердам, от Розенграхт, със същите две лица. Кой все пак беше този човек? Чехът се опита да се съсредоточи. В съзнанието му се мярнаха образи, накъсани картини, но не и името. Риад… Медина, Саудитска Арабия. Стъписано и вбесено саудитско семейство… насрочена екзекуция, а после бягство. Ставаше въпрос за милиони и милиони долари… преди осем-десет години. Кой ли беше мъжът? Варак понечи да вземе някоя от снимките, но инстинктивно усети, че не бива да го прави. Който и да беше човекът, той бе поредната брънка от изградената около Орсън Болинджър мрежа. Изчезнеше ли негова снимка, можеше да настане паника.