— Ти кой си? — попита задъхано мъжът и се строполи на стола, както все още държеше ръката си.
— Срещали сме се, но няма как да знаеш. На един черен път в Меса Верде западно от дома на един конгресмен.
— А, ти ли си?
Агентът скочи, но Варак веднага го върна на стола.
— Кога се продаде?
Мъжът погледна изпитателно Милош под светлината на лампата върху бюрото.
— Ако си ченге от някоя международна група, нека сме наясно. Аз съм прикрепен към вицепрезидента със специална задача.
— Международна група ли? Виждам, говорил си с някои много раздразнителни хора… Няма никаква група, а автомобилите при къщата на Гринел са изпратени от Вашингтон…
— Ами, от Вашингтон! Току-що проверих!
— Може би ФБР не е било уведомено или са те излъгали, все едно. Като всички привилегировани офицери от елитни части и най-сигурно ще седнеш да твърдиш, че просто си изпълнявал заповеди: унищожавал си отпечатъци и си търсел скрити документи, за които не знаеш нищо.
— Нищо не съм унищожавал и търсел.
— Но наистина си се продал и това е единственото, което ме интересува. Бил си готов да получаваш пари и привилегии срещу услуги, които си вършил, злоупотребявайки със служебното си положение. Готов ли си също така и да се простиш с живота заради тези хора?
— Какво?
— А сега да се разберем — каза тихо Варак, като вдигна пистолета и най-неочаквано го притисна о челото на агента. — Дали ще живееш, или ще умреш, е без значение за мен, има един друг човек, когото трябва да намеря. Още тази вечер.
— Ти не познаваш Гринел…
— Гринел не ме интересува, с него ще се заемат други. Търся човека, чиито отпечатъци в апартамента изличи толкова внимателно. Или ще ми кажеш къде е, или мозъкът ти ще се излее върху бюрото, а аз дори няма да си направя труда да го почистя. Тази зловеща сцена ще е съвсем в стила на всичко, което става тук… Къде е?
Разтреперан и задъхан, червенокосият запелтечи като картечница:
— Не знам, наистина! Заповядаха ми да ги чакам на една пресечка при плажа в Коронадо. Кълна ти се, не знам къде отиваха.
— Току-що се обади на някого.
— Това е радиотелефон. В кола.
— Кой беше в Коронадо?
— Само Гринел и онзи, другият — който ми каза къде е ходил из апартамента и до какво се е докосвал.
— А къде е Ванвландерън?
— Не знам. Може би й е прилошало или й се е случило нещо. От другата страна на лимузината на Гринел имаше линейка.
— Но все пак знаеш къде са отивали. Щеше да се обаждаш на летището. Какви указания ти дадоха?
— Да се обадя и да поръчам да подготвят самолета за излитане след час.
— Къде е самолетът?
— На международното летище в Сан Диего. На частната писта.
— Къде отиват?
— Знаят само Гринел и пилотът му. Той никога не казва.
— Ти предложи да се обадиш на пилота. Какъв е номерът му?
— За Бога, не знам! Ако Гринел беше поискал да му се обадя, щеше да ми каже. Но не пожела.
— Дай ми номера на радиотелефона. — Агентът се подчини и чехът запомни номера. — Сигурен ли си, че е този?
— Обади се и ще видиш.
Варак махна пистолета и го пъхна в кобура под мишницата си.
— Тази вечер чух една дума, която напълно ти подхожда, федерално ченге. Ти си леке. Но както вече ти казах, не ме интересува, затова ще те пусна да си вървиш. Може би трябва да помислиш как ще се оправдаваш, вероятно ще изтъкнеш, че само си изпълнявал заповеди на шефовете, които са те зарязали на произвола на съдбата. Или по-добре замини за Мексико. Прави каквото знаеш. Но ако се обадиш на номера в колата, смятай се за мъртвец. Разбра ли?
— Искам само да се измъкна оттук — каза агентът, после скочи от стола и се втурна през дневната към мраморните стълби и вратата в антрето.
— И аз — прошепна на себе си Милош.
Погледна часовника си — беше закъснял за срещата със Звукооператора долу. Нищо, помисли си той, човекът беше умен и щеше бързо да разбере какво да прави със записите. После чехът щеше да вземе колата на Звукооператора и да я остави на паркинга на международното летище в Сан Диего. Там, на частната писта, щеше да намери предателя в Инвър Брас. Щеше да го намери и да го убие.
Телефонът иззвъня и изтръгна Кендрик от неспокойния му сън. Все още сънен, той погледна хотелския прозорец и едрите снежинки, носени от вихрушката. Телефонът отново иззвъня, Евън примигна, запали лампата до леглото и вдигна слушалката, поглеждайки към часовника. Беше пет и двайсет. Дали се обаждаше Калейла?
— Ало?
— В Атланта са работили цяла нощ — обясни главният патолог на болницата. — Току-що говорих с тях и реших, че може би искате да знаете.
— Благодаря, докторе.