— Може и да не ви е много приятно, но всички резултати са положителни.
— Рак ли? — преглътна Евън.
— Не. Бих могъл да ви кажа медицинския термин, но той няма да ви говори нищо. Това е нещо като салмонела, вирус, който атакува белия дроб, като съсирва кръвта и спира притока на кислород. Разбирам защо господин Уайнграс си е помислил, че има рак. Не е рак, но и това не е по-добро.
— Излечимо ли е? — Кендрик стисна слушалката на телефона.
След кратко мълчание патологът отговори тихо:
— Не. В Африка колят добитъка и го изгарят, разрушават цели села и ги опожаряват.
— Не ме интересуват добитъкът и африканските села… Извинете, че ви крещя.
— Нищо, такава ни е работата. Погледнах картата — сигурно се е хранил в омански ресторант, където на чуждите специалисти сервират централноафриканска храна. Мръсни чинии или нещо такова. Така се предава.
— Вие не познавате Еманюел Уайнграс — кракът му не би стъпил в такива места… Не, докторе, нарочно са го заразили.
— Моля?
— Нищо. Колко му остава?
— От Атланта ни казаха, че зависи от обстоятелствата. Един до три месеца, вероятно четири. Но не повече от половин година.
— Мога ли да му кажа, че ще издържи няколко години?
— Кажете му каквото искате, но не се знае той какво ще ви отговори. Дишането му няма да се подобри. Трябва винаги да има подръка кислород.
— Непременно. Благодаря, докторе.
— Наистина неприятно, господин Кендрик.
Евън стана от леглото и закрачи из стаята все по-ядосано. Един лекар призрак непознат в Меса Верде, но не и на някои високопоставени държавни служители. Бе любезен, уж искаше да направи само кръвна проба… а после изчезна. Евън внезапно изрева с дрезгав глас, по лицето му се стичаха сълзи.
— Лайънс, къде си? Ще те намеря!
Замахна от яд към най-близкия прозорец и разби стъклото, през което в стаята нахлуха сняг и вятър.
37
Варак се приближи към последния от ремонтните хангари в частния сектор на международното летище в Сан Диего. По тесните алеи в огромния комплекс непрекъснато сновяха полицаи и въоръжени митничари с електрокари и мотоциклети, а от радиостанциите от време на време се разнасяха гласове и пукот. Богаташите и печелившите компании, които обслужваше този сектор, може и да си спестяваха неприятностите на гражданските полети, но нямаше как да избегнат щателната проверка на федералните и местните власти, които патрулираха в района. Всеки самолет, който се готвеше да излети, преминаваше не само през обичайните проверки на плана на полета и маршрута, самата машина също биваше отглеждана. Освен това всеки пътник можеше да бъде проверен като простосмъртните. А към някои от съмнителните богаташи отношението можеше да бъде и още по-лошо.
Чехът надникна нехайно и в удобната чакалня, където привилегированите пътници очакваха сред разкош излитането. Поинтересува се за самолета на Гринел и хубавичката наземна стюардеса се оказа много по-услужлива, отколкото беше очаквал.
— И вие ли ще пътувате, сър? — попита тя, готова да впише името му в компютъра.
— Не, трябва само да предам някои юридически документи.
— А, в такъв случай идете в седми хангар. Господин Гринел рядко се отбива тук, отива право там и после при самолета, когато го изкарат за проверка.
— Ще ме упътите ли?
— Ще ви откара някой от микробусите.
— Предпочитам да отида пеш. Ще ми се да се поразтъпча.
— Както искате, само вървете по алеята. Охраната тук е докачлива, пък има и какви ли не алармени инсталации.
— Ще притичвам от лампа на лампа — усмихна се Милош. — Става ли?
— Добра идея — отвърна момичето. — Миналата седмица един перко от Бевърли Хилс си пийна порядъчно и също като вас реши да се поразходи. Но завил в погрешна посока и се озова в затвора на Сан Диего.
— Само защото се е разхождал ли?
— Ами, у него открили и някакви хапчета…
— Не нося дори аспирин.
— Щом излезете, завивате надясно по първата алея и после пак надясно. Последният хангар в края на пистата. Господин Гринел е взел най-хубавия. Жалко, че не идва по-често насам.
— Доста саможив е.
— Направо е невидим.
Варак непрекъснато се оглеждаше и кимаше на шофьорите на микробусите и мотоциклетите, които го подминаваха и в двете посоки, някои намаляваха скоростта, други само профучаваха. Той видя каквото търсеше. Между редовете хангари вдясно светеха лампи, свързани с противоположните стълбове досущ като демаркационни линии — на какво ли? — учуди се чехът. На морави, разделящи къщите на бъдещето в предградията, където всеки се страхуваше от съседа си? Вляво се бе ширнал пущинак, обрасъл с висока трева, която стигаше чак до аварийната писта. Оттук чехът щеше да се измъкне, щом свършеше работата си в частния сектор.