Наземната стюардеса се бе оказала права, помисли си Милош, когато доближи огромната отворена врата на последния хангар. Самолетът на Гринел наистина беше на най-удобното място. След проверката можеше да излезе на пистата през вратата отсреща и да излети веднага след като му подадат знак от кулата — не се губеше нито минута дори, когато трафикът беше много натоварен. Някои от богатите си живееха по-добре, отколкото бе предполагал Милош.
Вътре в хангара, от двете страни на пистата, там, където свършваше асфалтът и започваше бетонната настилка, стояха двама униформени пазачи. Зад тях бе спрян самолет „Рокуел“, по чиито криле пъплеха хора, метална птица, която скоро щеше да се извиси в нощното небе. Милош огледа униформите на пазачите — бяха не от федералните или местните служби, а от някаква частна фирма за охрана. При вида им на чеха му хрумна някаква мисъл — той бе забелязал, че единият мъж е доста едър и набит. Нямаше да загуби, ако опиташе — бе стигнал до този пост благодарение на майсторската си стрелба, но удоволствието щеше да е къде-къде по-голямо, ако той екзекутираше предателя отблизо, за да е сигурен, че присъдата е изпълнена.
Варак тръгна нехайно по асфалта към внушителната врата на хангара. Пазачите пристъпиха напред, единият смачка цигарата си.
— Какво търсите тук? — попита високият мъж вдясно от чеха.
— Идвам по работа — отвърна любезно Варак. — И то доста поверителна.
— Какво означава това? — попита по-ниският пазач вляво от него.
— Май трябва да попитате господин Гринел. Аз съм само куриер и ми е наредено да говоря с един-единствен човек, който ще предаде информацията на Гринел, когато той пристигне.
— Пак същите глупости — обърна се по-ниският пазач към колегата си. — Ако носите някакви документи или пари, трябва да имате разрешение за тях. Намери ли се в самолета нещо, което не е декларирано, той няма да излети и Гринел ще се вбеси, разбра ли?
— И още как, мой човек. Трябва само да му предам нещо устно. А ти разбра ли?
— Тъй вярно, говори тогава!
— Ще го кажа само на един човек — уточни пак Варак. — Аз ще избера на кого — продължи той, като посочи към едрия мъж.
— Той е тъпанар. Аз съм за предпочитане.
— Казано ми е кой е за предпочитане.
— По дяволите!
— Елате с мен, ако обичате — каза чехът и махна надясно към лампите. — Трябва да запиша разговора, но без да ни чуват.
— Защо не го кажете направо на шефа? — възрази пренебрегнатият пазач вляво. — Ще дойде всеки момент.
— Защото не бива да се срещаме. Стиска ли ви да го попитате?
— Дрън-дрън.
След като завиха зад хангара, Варак вдигна левия си юмрук.
— Говорете насам, ако обичате — помоли все така учтиво.
— Разбира се, господине.
Това бяха последните думи, които щеше да запомни пазачът. Пестникът на чеха се стовари върху рамото му, после върху врата и слепоочието. Мъжът се свлече на земята и Варак се зае бързо да го съблича. След минута и двайсет секунди се бе преоблякъл в униформата на огромния пазач — подви крачолите и придърпа ръкавите нагоре, за да покаже ръцете си. Беше готов.
След четирийсет секунди по алеята мина черна лимузина, която спря пред асфалтовия вход за хангара. Чехът се показа от сянката и излезе бавно на светло. От огромната кола слезе някакъв мъж и макар че Милош никога не го беше виждал, разбра, че това е Крейтън Гринел.
— Привет, шефе! — извика пазачът вляво от хангара, когато човекът в палто и с посивяло лице тръгна бързо и ядосано по асфалта. — Получихме съобщението. Бени записва нещо…
— Защо самолетът не е на пистата? — изрева Гринел. — Вече имаме разрешение, кретени такива!
— Бени е говорил с тях, шефе, не аз! Казаха му след пет-десет минути. Друго щеше да е, ако се бях обадил аз. На мен такива не ми минават, нали знаете? Трябваше да кажете на оня тип да говори с мен, тоя Бени…
— Млъкни! Обади се на шофьора и му кажи да изкара самолета! Ако те не могат да го управляват, ще го кара той!
— Дадено, шефе. Вече запалиха двигателите.
Когато пазачът се развика на шофьора на лимузината, чехът също се включи и хукна към огромния автомобил.
— Благодаря! — провикна се минаващият шофьор, щом зърна униформата на Варак. — Все в последния момент се разбързва!
Милош заобиколи бързо колата отзад, отвори задната врата и скочи вътре на сгъваемата седалка. Закова се, вперил поглед в подпухналото лице на слисания Ерик Съндстром.
— Здравейте, професоре — поздрави тихо той.
— Беше капан — ти си ми устроил капан! — изпищя ученият, скрит в сянката. Нощта се изпълни с рева на реактивните двигатели. — Само дето не знаеш какво вършиш, Варак! Та ние всеки момент ще направим пробив в Космоса! И ще научим толкова удивителни неща! Ние сбъркахме — Инвър Брас сбърка! Трябва да продължим!