— Дори и да унищожим половината планета?
— Не ставай за смях! — извика умолително Съндстром. — Никой няма да унищожава нищо! И от двете страни сме цивилизовани хора, цивилизовани и наплашени! Колкото повече се въоръжаваме, толкова по-голям страх внушаваме — това е единственият начин да се опази светът, нима не разбираш?
— И вие наричате това цивилизованост?
— Наричам го прогрес. Научен прогрес! Ти не би могъл да разбереш, но колкото повече се въоръжаваме, толкова повече се учим.
— От смъртоносните оръжия ли?
— Оръжия!… Колко си наивен! „Оръжия“ е просто един етикет. Като „риба“ или „зеленчуци“. Така оправдаваме субсидиите за научни разработки, които иначе щяха да бъдат невъзможни. Сега разполагаме с всичко, от което се нуждаем, за разлика от преди. Със системи за нападение — с орбитални радари, насочващи лазери, чиито лъчи могат да бъдат пречупвани в Космоса, за да откриват от хиляди километри височина скривалищата.
— И да ги обстрелват?
— Само ако някой се опита да ни спре — отвърна ученият напрегнато, сякаш вбесен от мисълта, че това някога може да се случи. После настървението му се изпари. Херувимските му черти изведнъж се превърнаха в гротескните линии на някаква чудовищна рисунка. — Експериментите! — изквича той като ядосано прасе. — Само някой да се опита да ни спре! Ние навлизаме в нова ера, когато науката ще управлява целия свят. А вие мътите водата на една политическа групировка, която разбира от какво се нуждаем! Няма да го допуснем!
Кендрик е опасен! Ти го видя, чу го… той ще разпитва, ще задава глупави въпроси, ще спъва прогреса.
— Знаех си, че ще кажете това! — Варак бавно бръкна под униформата на сакото си. — Наясно ли сте как обикновено се наказва за предателство, професоре?
— Какви ги дрънкаш? — Разтреперан и плувнал в пот, Съндстром се дръпна към вратата. — Никого не съм предавал… Опитвам се да предотвратя една огромна неправда, една ужасна грешка на заблудени маниаци! Всички вие трябва да бъдете спрени. Не можете да се месите в работата на най-голямата научна машина, съществувала някога.
Варак измъкна пистолета в тъмното — един лъч светлина се отрази в него и Съндстром го забеляза.
— Разполагахте с месеци да кажете тези неща — но вие мълчахте, а другите ви вярваха… вие, професоре, сте отрепка.
— Не! — изпищя Съндстром, сетне се хвърли към вратата, напипа с треперещи пръсти дръжката и я отвори.
Възпълният учен изскочи като тапа навън, тласнат от неописуема паника. Милош стреля — куршумът се заби в кръста на предателя, той се строполи на земята и запищя:
— Помощ, помощ! Той се опитва да ме убие! О, Боже, улучи ме!… Убийте го, убийте го!
Варак стреля отново и тъй като Съндстром не помръдваше, го уцели — куршумът отнесе тила му.
След няколко секунди, през които се чуваха объркани викове, откъм хангара отговориха на стрелбата. Чехът беше улучен в гърдите и лявото рамо. Изскочи от колата откъм страната на алеята и се затъркаля зад лимузината, докато стигна отсрещния тротоар. Пропълзя мъчително през него и се изправи на четири крака в тъмната висока трева покрай аварийната писта. Едва успя — от всички страни се носеше воят на сирени и форсирани двигатели. Цялата охрана на сектора се стичаше към седми хангар, а от другата страна на алеята телохранителят и шофьорът на Гринел се приближаваха с непрекъсната стрелба към лимузината. Варак отново бе улучен. Безцелен рикошет, случаен изстрел опари стомаха му. Трябваше на всяка цена да се измъкне. Имаше още работа.
Обърна се и хукна през високата трева, като първо смъкна от себе си униформената куртка, а после се спря за момент да свали и панталоните. През ризата му струеше кръв, краката едвам го държаха. Трябваше да пести силите си! Трябваше да пресече полето и да излезе на някакъв път, да намери телефон. На всяка цена!
Прожектори. От някаква кула отзад! Варак пак беше в Чехословакия, в затвора, тичаше през двора му към оградата и свободата. Някакъв лъч се плъзна край него и както в оня затвор край Прага, чехът се хвърли на земята и притаи дъх, докато светлината го отмине… Изправи се с мъка на крака, съзнавайки, че силите му отслабват, но не можеше да спре. В далечината се виждаха други светлини — улични лампи! И още една ограда… Свобода, свобода!
Напрегна всичките си мускули и изкатери сантиметър по сантиметър оградата, за да стигне до навитата бодлива тел на върха. Тя не го плашеше. Сякаш със сетни сили се прехвърли през нея, разкъсвайки дрехите и плътта си, и тупна на земята. Остана да лежи като дишаше дълбоко и се хващаше ту за стомаха, ту за гърдите. „Хайде, тръгвай!“, заповяда си.