— Ало!
— Изчезвай от хотела — каза някой тихо и напрегнато.
— Ахмат? — Евън свали крака на земята.
— Аз съм. Говорим през трансмутатор. Дори и да те подслушват, докато приказвам аз, ще се чуват само шумове.
— Споменах името ти.
— Хиляди хора се казват така.
— Какво има?
— Мустафа. Заради децата, които спомена му се обадих и го извиках незабавно в двореца. За съжаление в яда си му намекнах за опасенията си. Явно той се е обадил на още някого и му е казал нещо.
— Защо ми съобщаваш всичко това?
— Убит е в колата си, докато е идвал насам!
— Господи!
— Ако греша, единствената друга причина да бъде убит е срещата му с теб.
— Божичко!
— Напусни веднага хотела, но не оставяй нищо, което да те издаде. Вероятно си в опасност. Ще видиш двама полицаи, те ще те последват, ще те охраняват и някъде по пътя единият ще ти каже името на човека, който ще ти осигури документи.
— Тръгвам — каза Кендрик, след което стана и си повтори да не забрави паспорта, портфейла, самолетните билети и другите предмети, по които някой да познае, че в Риад със самолет е пристигнал американец.
— Евън, шейх! — Гласът на Ахмат беше нисък и твърд. — Вече съм убеден. Твоят Махди съществува. Хората му съществуват. Открий ги! Открий ги!
5
— Внимавай! — предупреди го някой отзад.
Той се обърна, но веднага бе изтикан до стената в тясната оживена улица от единия от двамата полицаи, които го следваха. С лице към каменния зид, загърнат в арабската дреха, Кендрик се извърна и съгледа двама брадати рошави младежи във военни униформи, които крачеха по приличната на пазар улица, размахваха страховити тежки черни автомати, подритваха сергиите и бършеха тежките си ботуши в черджетата на продавачите, клекнали на тротоара.
— Вижте какво, сър — прошепна полицаят на английски — твърдо, сърдито, но и някак развълнувано. — Те не ни виждат!
— Какво?
Нахалните млади терористи се приближаваха.
— Не мърдай от стената! — нареди арабинът и избута Кендрик обратно в сянката, след което го закри с тялото си.
— Защо?
Въоръжените хулигани отминаха, като забиваха заплашително дулата на автоматите в гърбовете на минувачите.
— Не мърдайте, сър. Те са пияни — замаяни са или от забранения алкохол, или от кръвта, която са пролели. Но, слава на Аллах, са извън посолството!
— Какво имаш предвид?
— Ако сме с униформа, не ни разрешават да припарваме до посолството, но ако те излязат оттам, вече е друго. Ръцете ни са развързани.
— Какво става?
Малко по-нататък единият от терористите удари с приклада по главата някакъв оманец, дръзнал да му се противопостави. Спътникът му насочи предупредително автомата си към тълпата.
— Или ще бъдат наказани от Аллах, на когото очевидно плюят — отговори полицаят шепнешком с очи, блеснали от гняв, — или ще идат при другите безочливи мръсни свине! Стойте тук, я шейх. Не мърдайте от пазара. Аз ще се върна. Трябва да ви кажа едно име.