— Наистина ли мислите, че ви застрашавам?
— Разбира се, че ни застрашавате. Качвате се на импровизираната си трибуна и всички слушат какво казвате, то е направо бомбастично и при всички положения е срещу нас.
— Мислех, че се съобразявате с пазара.
— По принцип да, но прекаленият контрол и плановост могат да подкопаят отбранителната мощ на страната. Сега не е време да изхвърляме детето заедно с мръсната вода.
— Тоест да изхвърляме печалбите.
— Те си вървят с работата, както толкова уместно се изразихте за поста на вицепрезидента… Гледайте си вашата работа, конгресмен. Върнете се в Югозападна Азия и възстановете фирмата.
— С какво? — попита Евън.
— Ще започнем с един кредит от петдесет милиона долара от „Гемайншафт Банк“ в Цюрих, Швейцария.
— Чудесно, но това са голи приказки. Кой ще даде допълнителната гаранция?
— В „Гемайншафт“ са в течение. Не се налага да знаете и вие.
На Кендрик това му бе предостатъчно. С огромния си авторитет американското правителство можеше да накара една швейцарска банка, свързана с хора, които си имаха взимане-даване с терористи от долината Бекаа и Кипър, да разкрие на кого принадлежат анонимните сметки.
— Ще поискам потвърждаване на кредита в Цюрих до трийсет и шест часа — каза той и стана. — Това достатъчно ли е?
— Повече от достатъчно — отвърна дребосъкът в огромния фотьойл. — А когато го получите, бъдете така любезен да пратите на вицепрезидента Болинджър копие от телеграмата до Чикаго, с която окончателно оттегляте кандидатурата си.
Кендрик кимна и хвърли поглед към другите трима поддръжници на партията.
— Довиждане, господа — каза той и се отправи към вратата на библиотеката.
В коридора до двойната масивна врата седеше чернокос мускулест мъж с изсечени черти и със зелената значка на секретните служби върху ревера.
— Добър вечер, господин конгресмен — поздрави любезно той, като стана и се приближи. — За мен е чест да ви стисна ръката, сър.
— Приятно ми е.
— Знам, че не бива да казваме кой идва и си отива — продължи бодигардът, като се здрависа с Евън, — но ще наруша правилото заради майка си в Ню Йорк. Сигурно звучи налудничаво, но според нея трябва да станете папа.
— Курията може и да не ме одобри… Вицепрезидентът ме помоли да му се обадя, преди да си тръгна. Каза, че ще си бъде в кабинета.
— Да, разбира се. Тук е и мен ако питате, ще се радва да го прекъснете. При него е някакъв вбесен тип с такова неприятно изражение, че не се доверих на машините и го претърсих лично. Но не му разреших да внесе чантата.
Кендрик едва сега забеляза калъфа за дрехи, метнат на стола вляво от двойната врата. Под него, на пода, имаше издуто черно куфарче — докторска чанта. Евън се вторачи в нея — беше я виждал някъде. Изведнъж в съзнанието му сякаш проблесна мълния, замяркаха се накъсани образи. Каменни стени в друг коридор, друга врата — висок слаб мъж, който непрекъснато се усмихваше, нещо странно за човек, озовал се в непозната къща, — лекар, който уж между другото заявява, развеселен, че ще прегледа гърдите на пациента и ще му вземе кръв за изследване.
— Дали може да отворите вратата? — изрече като в унес Кендрик и си даде сметка, че едва ли го чуват.
— Първо трябва да почукам, господин конгресмен…
— Не, недейте!… Само я отворете.
— Пепелянката — вицепрезидентът, де — ще се разсърди, сър. Първо чукаме.
— Отворете вратата — заповяда Евън със стържещ шепот и изгледа втренчено човека от охраната. — Аз поемам цялата отговорност.
— Разбира се, в края на краищата сте в правото си.
Тежкото крило на вратата вдясно се открехна безшумно и ясно се чуха думите, които Болинджър изсъска през стиснати устни:
— Говориш глупости… Да, какво има?
Кендрик прекоси ужасен помещението и се взря в уплашеното лице на „д-р Юджийн Лайънс“.
— Ти! — изкрещя Евън и се втурна като обезумял през стаята, пръстите му приличаха на лапите на бясно животно, жадно да убива — да убива! — Той ще умре заради теб — заради всички вас!
В мъглата някой го сграбчи, заудря го с юмруци по главата, зарита го с колене по слабините и стомаха, издра очите му. Въпреки непоносимата болка той чу приглушените викове.
— Хванах го! Няма да мръдне.
— Затворете вратата!
— Донесете ми чантата.
— Не пускайте никого!
— О, Боже, той знае всичко!
— Какво ще правим?
— …познавам хора, които ще се справят.