— Слизай! — извика той на Кендрик, когато яхтата се блъсна леко в дока.
— Искам лично да благодаря на капитана за приятното пътуване…
— Много смешно, няма що — каза офицерът от охраната, — но си го спести за филмите и скачайте. Няма да видиш никого.
— Искаш ли да се обзаложим, Луиджи?
— А искаш ли топките ти да се търкалят по палубата? И не се казвам Луиджи.
— Реджиналд ли?
— Слизай!
Следван от мафиота, Евън тръгна към склона по стръмната каменна пътека, която водеше нагоре. Мина между два знака, написани на ръка — красиви, почти калиграфски бели букви върху кафеникава боя. Знакът вляво беше на испански, другият на английски:
— Спри! — нареди агентът от охраната. — Не се обръщай! Гледай право напред!
Кендрик чу, че някой тича по дока, после тихи гласове, думите, които успя да различи, бяха изречени на английски, но с испански акцент. Някой даваше нареждания.
— Хайде! — продължи мафиотът. — Тръгвай по пътеката и завий надясно… Не се обръщай!
Евън се подчини, макар да му беше трудно да изкачва стръмния склон, бе пътувал твърде дълго вързан на яхтата и краката му бяха изтръпнали. Опита се да види къде е: мъждивите светлини по пристана бяха заменени с много по-слаби кехлибарени лампи от двете страни на пътеката. Зеленината беше буйна и усойна, дърветата се издигаха на шест-седем метра и бяха обвити с тежки лиани, които сякаш се протягаха от дънер на дънер като ръце, увити около ръце и тела. От двете страни на пътеката имаше старателно подстриган жив плет, висок до кръста. На дивата природа бе наложен порядък. Най-неочаквано Евън съгледа потънал в мрак стръмен хълм и вниманието му бе привлечено от звуци на вода, но това не бе ромонът на бързеите, по които обичаше да се спуска. С тътен се разбиваха вълни. Вълни, които се разпенваха върху скалите някъде наблизо или може би ехото им отекваше в камънака и дивата растителност.
Ниските жълтеникави лампи се разделяха на две редици — едната право напред и нагоре, а другата надясно. Кендрик пое покрай втората. Постепенно пътеката се изравни и изведнъж видимостта се увеличи. Черните колони и огромните сенки се превърнаха в тъмни стволове, палми и непроходим синьо-зелен шубрак. Точно отпред изникна къща, двата прозореца отстрани светеха. В къщата обаче имаше нещо необичайно — Евън отпърво не разбра какво точно. Когато се приближи, видя, че впечатлението се създава от прозорците, каквито той не бе виждал досега. Скосеното стъкло беше дебело най-малко десет сантиметра и приличаше на две огромни правоъгълни призми, които засилваха многократно светлината вътре. Причудливият дизайн на прозорците се отличаваше с още нещо — през тях не можеше да се мине… нито отвътре, нито отвън.
— Ето къде ще живееш, конгресмен — рече мъжът от охраната, осигуряващ услуги, които не му влизаха в задълженията. — „Вашата вила“ звучи добре, нали?
— Наистина не мога да отседна в такава разкошна къща. Защо не ми намериш нещо не чак толкова претенциозно?
— Я не се занасяй… Отвори вратата, не е заключена.
— Не е заключена ли?
— Изненадан си, нали? — засмя се мафиотът. — Аз също, докато пазачът не ми обясни. Всичко е с електроника. Даде ми една джаджа, нещо като устройство за дистанционно отваряне на гараж, натискам едно копче и се плъзват две стоманени решетки, които отварят и затварят вратата. Можеш да го ползваш отвън и отвътре.
— С времето щях да сетя.
— Бива си те, конгресмен.
— Не бих казал — отвърна Кендрик, после отиде по пътеката при вратата и я отвори.
Пред очите му се откри пасторалното великолепие на обзаведена с вкус планинска хижа в стил Нова Англия, с нищо не напомняща за южна Калифорния или северно Мексико. Стените бяха изградени с обли камъни и цимент, на всяка стена имаше по два дебели прозореца, а вратата отсреща явно водеше към банята. Имаше всякакви удобства — вдясно бе кухненският бокс, в който не липсваше и огледален бар, вляво имаше спалня, а пред нея диван, няколко фотьойла и голям телевизор. Нали бе строителен инженер, Евън заключи, че малката къща би подхождала повече на покрития със сняг Върмонт, отколкото на остров някъде на северозапад от Тихуана. Но въпреки това в нея имаше нещо пасторално и той не се съмняваше, че мнозина гости на острова са прекарали тук чудесно. Ала тя имаше и друго предназначение. Беше нещо като затвор.
— Много е приятно — каза бодигардът на Болинджър, след като влезе в единствената просторна стая с пистолет, насочен неизменно, но дискретно към Кендрик. — Ще пийнеш ли нещо, конгресмен? — попита той и се запъти към огледалния бар в бокса. — За теб не знам, но на мен ще ми дойде добре.