— Чух, че се разхождаш — каза мъжът от охраната, който всъщност работеше за мафията.
— А аз трябваше да се досетя, че стаята се подслушва — рече Евън и от балкона се върна в стаята.
— Пак грешиш, конгресмен. Това е стаята за гости в основната сграда. Нима тези хора ще седнат да подслушват разговорите на гостите си?
— От тях може да се очаква всичко. Иначе как ще разберете, че съм се събудил?
— Много лесно — отвърна мафиотът и отиде при бюрото до дясната стена, откъдето вдигна някакъв плосък предмет. — Ей с това нещо. То е за хора с малки деца. Сестра ми в Ню Джърси не мърда без него. Продават ги по две. Първото се включва в едната стая, другото — във втората. Веднага чуваш, ако малкото се разплаче. А децата на сестра ми са доста ревливи. Чуват се чак в Манхатън.
— Благодаря за информацията. Кога сте ми върнали дрехите?
— Не знам. За теб се грижеха латиноамериканците, не аз. Може и да са те изнасилили, без да си разбрал.
— Още веднъж благодаря за информацията. Даваш ли си сметка в какво си се забъркал? Отвлякохте един доста известен конгресмен.
— Божичко, казваш го, сякаш сме отвлекли салонния управител на някой тежкарски ресторант.
— Никак не е смешно…
— Ти си смешен — прекъсна го бодигардът и измъкна пистолета от кобура под мишницата си. — Викат те, конгресмен. Трябва да слезеш долу.
— Ами ако не приема поканата?
— Тогава ще ти пусна един куршум в корема и ще изритам трупа ти надолу по стълбите. Все ми е тая. Плащат ми за услугата, не за гарантирана доставка. Избирай, герой.
Помещението би уплашило и един естествоизпитател. По белите гипсови стени бяха накачени главите на убити животни с изкуствени очи, в които се четеше ужасът пред неизбежната смърт. По фотьойлите и канапетата с пирончета бяха прихванати кожи на леопарди, тигри и слонове. Ако не друго, те потвърждаваха превъзходството на куршума над нищо неподозиращата природа, което беше по-скоро тъжно, отколкото величаво, както и мнимите триумфи на победителите.
Мъжът от секретните служби, който бе отворил вратата, махна на Кендрик да влезе, после я затвори и остана в коридора. Отърсил се от първоначалното впечатление, Евън съгледа някакъв човек — седеше на голямо бюро и се виждаше само тилът му. След като вратата се затвори, мъжът изчака няколко секунди, сякаш да се увери, че са сами, после се завъртя на стола.
— Ние не се познаваме, господин конгресмен — каза адвокатът Крейтън Гринел с тихия си отработен глас, — но колкото и да е неучтиво, предпочитам да не се представям… Заповядайте, седнете. Излишно е да се притеснявате. Затова ви върнахме и дрехите.
— Явно са ви свършили работа в Балбоа Парк.
Кендрик седна на стола пред бюрото, тапициран с леопардова кожа.
— Да, помогнаха ни. Имахме различни възможности — съгласи се Гринел.
— Да де.
Евън внезапно позна характерния глас — бе сигурен, че го е чувал и преди. На записа на русия европеец. Мъжът пред него беше Крейтън Гринел, който се бе скрил сякаш вдън земя, адвокатът, организирал атентата в Кипър, убиецът на държавния секретар.
— Понеже не искате да се представяте, все пак ще попитам дали някоя от тези възможности предполага да се върна в Сан Диего?
— Твърде невероятно е, но не гарантирам. Откровен съм с вас.
— Както приятелите ви в резиденцията на Болинджър.
— Убеден съм, че са били искрени, както и вие.
— Толкова ли се налагаше да го правите?
— Да правим какво?
— Да убивате един старец.
— Нямаме нищо общо с това. Пък и той не е мъртъв.
— Но скоро ще умре.
— Както и всички ние някой ден… Беше глупаво, както бе глупаво съпругът на онази кучка да прехвърля пари през Цюрих. Може да сме всякакви, господин конгресмен, но не и глупаци. Ала да не губим време. Семейство Ванвландерън го няма и каквото и да се е случило, вече е погребано заедно с тях. Така нареченият „д-р Лайънс“ няма да се появи никога повече…
— Ще го намеря! — прекъсна го Кендрик.
— Но ние вече сме го открили и заловили, той получи най-тежката присъда.
— Откъде да съм сигурен?
— Нямате причини да се съмнявате. Нито вицепрезидентът, нито ние ще търпим да ни свързват с него… Наистина съжаляваме за случилото се с господин Уайнграс, но нямаме пръст в тази история. Повтарям, лекарят и семейство Ванвландерън вече ги няма. Тази книга вече е прочетена, това устройва ли ви?
— Толкова ли бе неизбежно да ме упоявате и да ме докарвате тук, за да ме убедите?
— Не можехме да ви оставим да разправяте тези неща в Сан Диего.