— Кой е? — извика човекът.
Най-неочаквано Емилио изскочи от храстите и се хвърли като побесняла котка към пушката, сграбчи я и издърпа часовоя назад през храстите. Халоса го още преди мъжът да е изкрещял и го повали в шубрака. От гърлото на човека течеше кръв. Емилио държеше нож.
— Господи! — прошепна Евън, докато влачеха заедно с мексиканеца трупа към храстите.
— Нямах угризения с този мръсник! — каза Емилио. — Смачка главата на едно момче, градинарче, което му се дърпаше. Нали се сещате…
— Сещам се. Разбирам и че спаси живота и на двама ни… Чакай малко! Пушката, шапката му. Ще спестим време! Тук няма униформи, само работни дрехи — униформа е оръжието. Сложи си шапката и метни пушката на рамо. Иди на пътеката, а аз ще Вървя колкото се може по-близо до храстите. По пътеката ще стане по-бързо, но се увери, че е чисто!
— Добре — прие мексиканецът, после взе шапката и пушката. — Ако ме спрат, ще кажа, че онзи негодник ме е накарал да го заместя за час-два. Ще се изсмеят, но никой няма да се усъмни… Аз тръгвам. Не се отдалечавайте, щом ви кажа, елате при мен. Вървете не отпред или отзад, а до мен. Знаете ли испански?
— Съвсем слабо.
— Тогава си мълчете. Само вървете до мен!
Емилио мина през плета с пушка на рамо и тръгна по пътеката. Кендрик си запроправя път през шубрака, гледаше да не изостава и сегиз-тогиз подканяше тихо мексиканеца да не бърза толкова. По едно време се натъкна на непроходим участък, извади от колана си сатъра и заудря с него плетеницата от тропически лиани, но Емилио веднага му подвикна едва чуто:
— Тихо!… — а после и друга команда: — Хайде, сеньор! Елате при мен! Бързо!
Кендрик се промуши през храстите, за да излезе при мексиканеца, който изведнъж забърза надолу по стръмната пътека.
— Дали да не позабавим крачка? — попита задъхан Евън. — Ако ни видят, може да си помислят, че бягаме, докато сме на пост.
— Сега сме зад къщата — отвърна Емилио и пак забърза напред. — По това време тук няма никой, само двама часови, които ще се срещат при каменната площадка, после ще се върнат по хълма надолу на плажовете. Това ще им отнеме доста време, а са тръгнали току-що. Ще притичаме през площадката, сетне ще поемем по далечната пътека, а оттам през гората ще излезем при гаража със сечивата.
Стигнаха облицован с кирпич вътрешен двор, същия, който Кендрик бе разглеждал от малкия балкон в стаята за гости горе. Спомни си двамата часовои, които си даваха знаци от началото на пътеките. Мексиканецът, който едва ли не бе поел командването, хвана Евън за ръката и сви вляво. Хукнаха през вътрешния двор, много по-голям, отколкото бе предполагал Кендрик — бе дълъг колкото къщата, а в средата имаше бели маси и столове от ковано желязо. Евън и мексиканецът притичаха под балконите покрай къщата по южната пътека с ниски лампи и излязоха на висока площадка, обърната към океана, оградена с трева и два плажа, разделени от скалист бряг на около двеста метра. Кехлибарените лампи бяха останали зад тях, отпред имаше само черен път, който водеше надолу.
От площадката в мъжделивата лунна светлина се виждаше почти целият остров. Отдясно, на някакви си стотина метра бе огромният генератор, осветен от силни прожектори. Зад оградата се забелязваха неясните очертания на продълговато ниско здание, „бараката“, както се бе изразил Емилио. В далечината, точно над плажа вдясно, беше пистата, която се белееше като огромен сплескан маяк, на нея бе кацнал голям вертолет — бе боядисан като хеликоптерите от гражданската авиация и имаше мексиканска регистрация, но сто на сто бе от военновъздушните сили на САЩ.
— Елате! — прошепна Емилио. — И не говорете, защото от тази страна на острова гласовете се чуват надалеч.
Мексиканецът заслиза по тъмната пътека през гората, явно по нея се минаваше само денем. И тогава Кендрик разбра какво му е казал Емилио. Не се чуваха воят на вятъра и разбиващите се вълни — гласовете щяха да отекнат надалеч и хеликоптерът щеше веднага да открие двамата бегълци.
Металният „гараж“, за който бе споменал мексиканецът, беше по-голям от всички гаражи, които бе виждал Евън, ако не се броят огромните обезопасени хангари, където държаха лимузините на арабските султани. За разлика от тях обаче този тук бе грозна съборетина от смачкан алуминий с няколко трактора, дизелови косачки и триони, те вероятно вдигаха страхотен шум и нямаше да им свършат работа. На едната стена и по пода обаче имаше по-полезни неща: бидони с бензин, над които бяха окачени секири, брадвички, коси, клещи за рязане на тел с дълги ръкохватки, мачете, сгъваеми градинарски ножици с гумени дръжки — все сечива, предназначени да обуздаят тропическата растителност.