— Колко?
— Трийсет, четирийсет, вече може да са станали и петдесет. Те изчезват от посолството и други, всеки път други заемат техните места.
— Къде са?
Офицерът погледна и поклати глава.
— Не, я шейх, сър, не мога да ви кажа. Тръгвайте!
— Ясно. Благодаря.
Конгресменът от Колорадо запретна полите на абата и хукна надолу по пресечката към изхода — извърна се да не гледа мъртвия терорист, чиято кръв пълнеше пролуките между камъните на калдъръма. Излезе на улицата, погледна небето и реши накъде да поеме. Към морето, към развалините на старинната крепост в южния край на пристанището. Смяташе да намери човека на име Ел Баз и да си набави необходимите документи, но мислите му бяха другаде, бяха погълнати от информацията, която бе чул току-що: трийсет, четирийсет, вече може би и петдесет. Между трийсет и петдесет терористи се намираха в някоя сграда във или извън града и бяха подложени на разпит от различни разузнавателни служби, които не бе изключено да ги измъчват. Но ако версията му беше вярна и тези деца убийци наистина бяха вманиачени религиозни фанатици, манипулирани от най-големия гешефтар в Бахрейн, тогава всички методи на разпит, прилагани от времето на фараоните до наши дни, щяха да се окажат безполезни. Освен ако името на човека, разпалил най-фанатичните страсти на маниаците, бъде съобщено на някой от пленниците и той бъде убеден да разкрие онова, заради което при обичайни условия би пожертвал живота си.
Това значеше да се намери някой по-особен фанатик, което все пак бе възможно. Евън беше казал на франк Суон, че може би един на двайсет терористи сигурно е достатъчно умен, за да отговаря на условията — един на двайсет, което, ако той се окажеше прав, правеше към десетина-дванайсет души измежду убийците в посолството. Дали някой от тях бе сред трийсетината пленници в тайния изолатор? Вероятността беше малка, но ако Евън прекараше няколко часа, най-много една нощ в изолатора, сто на сто щеше да разбере. Заслужаваше си да пропилее това време, стига да го допуснеха. За да започне разследването си, му трябваха няколко думи, едно име, едно място някъде по крайбрежието, един код за връзка с Бахрейн. Поне нещо! До вечерта трябваше на всяка цена да проникне при пленниците. След три дни, в десет сутринта убийствата щяха да бъдат подновени.
Но най-напред трябваше да получи от човека на име Ел Баз документите. Развалините на старата португалска крепост се издигаха зловещо на фона на тъмното небе — един назъбен силует, който говореше за силата и решителността на морските пътешественици от минали векове. Евън бързо прекоси квартал Харат Уалджат и се запъти към пазара Сабат Айнуб, което в свободен превод значеше „кошница грозде“ — той бе много добре подреден, около площада се виждаха поддържани магазини, а архитектурата беше особена и представляваше смесица от ранноарабски, персийски, индийски и съвременен западен стил. Всички тези влияния, помисли си Кендрик, ще избледнеят един ден, ще се възроди типично оманското и това още веднъж ще докаже колко нетрайна е властта на нашествениците, били те военни, политици или терористи, но сега това беше последното нещо, което го интересуваше.
Махди!
Излезе на големия площад. Шадраванът в средата пръскаше вода над тъмен кръгъл басейн, в центъра на който се възправяше статуя на пустинен шейх, крачещ с развята аба напред, към нищото — така както си го е представял някакъв италиански скулптор. Но вниманието на Евън бе привлечено от тълпата. Повечето бяха араби — търговци, предлагащи стоката си на богатите европейци, престрашили се да дойдат тук въпреки касапницата в посолството и биещи на очи със западняшките си дрехи и множеството лъскави златни гривни и верижки — своеобразно предизвикателство в този обзет от безумие град. Оманците обаче се движеха като роботи и се опитваха да се съсредоточат върху маловажното и да не чуват, че на осемстотин метра, в американското посолство непрекъснато се стреля. Мигаха нервно и присвиваха очи, смръщили вежди в неверие и безучастност. Това, което ставаше в техния спокоен Маскат, беше неразбираемо за тях, те изобщо не участваха в безумието, затова се мъчеха да не го забелязват.
Евън я видя. Балауа Бохртоан. „Оранжева баклава“ — специалитетът на сладкарничката. Тясна, в турски стил, с няколко минарета, нарисувани над витрината, тя бе притисната между голям, окъпан в светлина бижутерски магазин и също толкова модерен бутик за кожени изделия — на табелата със златно и черно пишеше „Париж“. Кендрик пресече площада по диагонал, мина край фонтана и се приближи до вратата на сладкарничката.