— Вашите хора бяха прави — каза тъмнокосата жена в скъпия черен костюм и излезе от сянката на Харат Уалджат с малкия фотоапарат в ръка.
Вдигна го, натисна едно лостче и направи няколко снимки на Евън Кендрик, докато той влизаше в сладкарничката.
— Някой видя ли го на пазара? — попита тя ниския, облечен в местни дрехи арабин на средна възраст, застанал почтително зад нея, и прибра фотоапарата в чантата си.
— Разправяха, че някакъв изтичал в пресечката след полицаите — уточни информаторът, вперило очи в сладкарницата. — Но после го отрекоха.
— Как? Нали са го видели?
— Да, само че в бъркотията никой не го е забелязал да излиза от улицата и да стиска портфейла си, вероятно задигнат му от онези свине. На това наблегна нашият човек в тълпата. Естествено, другите веднага се съгласиха: истериците винаги се хващат на новата информация. Тя ги възпламенява.
— Вие сте професионалист — каза жената и тихо се изсмя.
— Хората ви също.
— Така трябва да бъде, я аниса Калейла — отговори арабинът, използвайки оманското обръщение за уважавана жена. — В противен случай могат да ни се случат неприятни неща.
— Защо отиде в сладкарницата? — запита Калейла. — Имате ли някаква представа?
— Никаква. Не мога да понасям баклава. Цялата е плувнала в мед. Но евреите я обичат.
— Аз също.
— Тогава и евреите, и вие забравяте какво ви сториха турците.
— Човекът, когото наблюдаваме, едва ли влезе в сладкарничката заради баклавата или заради историческия обзор на битките, които турците са водили срещу племената на Израел и Египет.
— Не приляга на една потомка на Клеопатра да говори така — усмихна се информаторът.
— Тази потомка на Клеопатра няма представа какво имате предвид. Просто се опитвам да науча нещо.
— Тогава започнете с военната лимузина, на която вашият обект се качи северно от хотела след вечерната молитва. Това е много показателно.
— Очевидно има приятели в армията.
— В Маскат е само гарнизонът на султана.
— Тогава?
— На два месеца офицерите се местят от града в казармите в Джида и Мармул, както и в десетината гарнизона по границата с Южен Йемен.
— Накъде биете?
— Две неща ще ви кажа, Калейла. Първо, струва ми се невероятно съвпадение, че след четири години отсъствие обектът има приятел сред малцината офицери, които точно тези две седмици са в Маскат, още повече че офицерският корпус мени непрекъснато състава си.
— Невероятно съвпадение, съгласна съм, но все пак не е изключено. И второ?
— Всъщност то отрича първото ми твърдение. Сега никой от гарнизона в Маскат не би взел с кола един чужденец, и то предрешен, без височайше разрешение.
— От султана ли?
— Че от кой друг?
— Той не би посмял. Притиснат е до стената. Един погрешен ход, и ще го обвинят за последвалите убийства. Ако има още жертви, американците ще изравнят Маскат със земята. Султанът го знае.
— Но може би знае и че го обвиняват и за това, което върши, както и за онова, което не прави. В тази обстановка е за предпочитане да е наясно какво вършат останалите, ако не за друго, то поне за да ги направлява или с още едно убийство да предотврати някои техни неразумни стъпки. Калейла впери поглед в информатора в мъждивата светлина на края на площада.
— Щом военната кола е откарала обекта на срещата със султана, значи пак тя го е върнала.
— Да, така е — съгласи се мъжът безизразно, сякаш подразбрал накъде бие тя.
— Значи предложението му — каквото и да е то, не е било отхвърлено.
— Така излиза, я аниса Калейла.
— А ние трябва да узнаем какво е предложил обектът, нали така?
— За всички нас би било изключително опасно, ако не узнаем — съгласи се арабинът и кимна. — Тук става дума за нещо повече от смъртта на двеста трийсет и шестима американци. Става дума за съдбата на един народ. На моя народ. Ще направя всичко по силите си той да остане мой. Разбирате ли, скъпа Калейла?
— Разбирам, я сахиб ел Аумер.
— По-добре едно мъртво нищожество, отколкото убийствен сблъсък.
— Ясно Ми е.
— Наистина ли? Вие от Средиземноморието имахте много повече късмет от нас в този безпросветен Персийски залив. Сега е дошло нашето време. Няма да позволим на никой да ни спре!
— Съгласна съм, скъпи приятелю. Сега е вашето време.
— Тогава направете каквото трябва, я сахбити Калейла.
— Дадено.
Жената в скъпия костюм бръкна в чантата и извади автомат с къса цев. Както го държеше с лявата ръка, бръкна отново в дамската си чанта и взе пълнител, с който зареди оръжието.
— Хайде, адийм сахбий — каза тя и преметна чантата през рамо, като стискаше с ръка автомата. — Ние с теб се разбрахме, ти трябва да си на друго място, където ще те видят всички.