— Салам алейкум, Калейла. Аллах да ти е на помощ.
— Ще пратя онзи при Аллах, да си уредят сметките. Бързо! Излиза от сладкарницата. Ще го последвам и ще сторя необходимото. Имаш десетина-петнайсет минути да отидеш при другите и да се махнеш оттук.
— Грижиш се и за нашата безопасност, а? Цена нямаш! Внимавай, мила Калейла.
— Кажи на него да внимава. Пъха си носа, където не му е работа.
— Ще ида в джамията Зауади и ще поговоря със моллите и муезините. Светите очи не се поставят под съмнение. Наблизо е, на някакви си пет минути път.
— Алейкум салам — каза жената и тръгна наляво през площада с поглед, прикован в американеца с арабските дрехи, който беше подминал шадравана и вървеше бързо към тъмните тесни улици на изток, оттатък пазара Сабат Айнуб.
„Какво прави този глупак? — помисли си тя, докато си сваляше шапката. Смачка я с лявата ръка и я пъхна в чантата до пистолета, който стискаше трескаво с дясната. — Тръгва към Ел Шари ел Мишкуийс — заключи жената на нещо средно между английски и арабски за най-неприятния според западняците квартал, който чужденците заобикаляха. — Бяха прави. Той е аматьор, а аз не мога да отида там с тези дрехи. Но няма как. Господи, заради него ще убият и двама ни.“
Евън Кендрик бързаше надолу по неравния калдъръм на тясната уличка, покрай ниските порутени къщи и бараки — климнали постройки с брезент и животински кожи вместо стъкла по прозорците, а тези, които бяха оцелели, бяха с дъсчени капаци, най-често изпочупени. Отвсякъде висяха опасни оголени жици, общинските трафопостове бяха разбити и всички крадяха ток. Острата миризма на арабски манджи се смесваше с по-силни аромати, които човек веднага разпознаваше — на хашиш, на запалени листа кока, вкарани незаконно през скалистите заливчета на Персийския залив, и на ями с човешки изпражнения. Жителите на това малко гето се движеха бавно, внимателно и предпазливо в мъждивата светлина на своя приличен на пещера свят. Разрухата, опасността и окаяното им положение не им правеха впечатление, което се потвърждаваше от изблиците смях зад затворените капаци на прозорците. Облеклото тук — в Ел Шари ел Мишкуийс, беше изключително разнородно. Абите и готрите съжителстваха с изпокъсаните дънки, забранените миниполи и униформите на моряци и войници на поне десетина държави — мръсни униформи предимно на нисшите чинове, макар да се твърдеше, че доста офицери взимат дрехите на подчинените си, за да дойдат в квартала и да опитат от забранените му удоволствия.
По входовете се трупаха хора, които дразнеха Евън, защото закриваха едва видимите номера на къщите по стените от пясъчник. Той се дразнеше още повече, че при мръсните пресечки номерата кой знае защо не бяха последователни. Ел Баз 77, Шари ел Балах — улицата на фурмите. Къде ли беше тя?
Ето я. Тежка врата под арка с дебели железни пръчки върху затвореното прозорче на равнището на очите. Ала някакъв мъж в омачкани дрехи бе клекнал напреки пред прага и бе препречил вратата откъм дясната страна.
— Есмалий? — попита Кендрик, след което се извини и пристъпи напред.
— Защо? — отвърна с въпрос прегърбената фигура.
— Имам среща — продължи Евън на арабски. — Чакат ме.
— Кой те праща? — каза мъжът, без да помръдне.
— Не е твоя работа.
— Не съм сложен тук, за да чувам такива отговори. — Арабинът изправи гръб и се облегна на вратата, полите на абата му се разтвориха леко и разкриха дръжката на пистолет, затъкнат в пояса. — Пак питам — кой те праща?
Евън се запита дали полицаят от охраната не е забравил да му даде някакво име, код или парола, с които да го пуснат. Имаше толкова малко време! Само това оставаше да го мотаят!
— Бях в една сладкарница в Сабат Айнуб — поде той бързо. — Говорих…
— Сладкарница ли? — прекъсна го мъжът, седнал по турски, и се смръщи под готрата. — В Сабат Айнуб има най-малко три сладкарници.
— По дяволите, баклава! — излая Кендрик с нарастващо безсилие, без да откъсва очи от дръжката на пистолета. — Някаква оранжева…
— Това стига — рече пазачът, после скочи и оправи абата. — Лесен отговор на лесен въпрос, сър. Изпраща те сладкар.
— Добре. Може ли да вляза?
— Първо трябва да установим кого ще посетите. При кого идвате, сър?
— За Бога, при човека, който живее тук, който работи тук.
— Този човек няма ли си име?
— А ти упълномощен ли си да го знаеш? — Силният шепот на Евън отекна над шумната улица.
— Уместен въпрос, сър — рече арабинът и кимна замислено. — Но след като знам за съществуването на сладкар в Сабат Айнуб…