Арабинът допря с десния си крак едно място на пода, пресегна се с ръката с ръкавицата към стената и я натисна. В стената бавно зейна отвор с неравни страни, лявата му част изчезна зад завесата, после, щом стана широк около седемдесет сантиметра, дребничкият фалшификатор на документи влезе в него и кимна на Кендрик да го последва.
Вътре Евън видя апаратура, съвременна и качествена като оборудването във вашингтонския му кабинет. Имаше два големи компютъра, принтери и четири телефона с различен цвят — бяха сложени върху дълъг бял плот без прашинка върху него. Виждаха се и четири стола за клавиатуристки.
— Ето — каза Ел Баз и посочи левия компютър, върху чийто екран светеха яркозелени букви. — Виждате ли с какви привилегии се ползвате, я шейх? Наредиха ми да ви предоставя пълна информация, но не бива да ви давам нищо черно на бяло, ако не се броят документите. Седнете. Запознайте се с биографията си.
— Биографията си ли? — учуди се Кендрик.
— Вие сте арабин от Риад, Саудитска Арабия, и се казвате Амал Баруди. Строителен инженер сте, а във вените ви тече и европейска кръв, май по линията на някакъв дядо. Пише го на екрана.
— Европейска…
— Това обяснява вашите недотам характерни черти, ако някой се усъмни.
— Я чакайте! — Евън се наведе и погледна по-отблизо екрана на компютъра. — Този човек съществува ли?
— Съществуваше. Снощи е починал в Източен Берлин. Това е зеленият телефон.
— Починал? Снощи?
— Източногерманското разузнаване, ръководено, естествено, от руснаците, ще пази смъртта му в тайна дни наред, а може би и седмици, докато бюрократите им се запознаят с всички подробности — в полза на КГБ, разбира се. Междувременно граничните служби са регистрирали и пристигането на господин Баруди — това е синият телефон — едномесечна виза.
— Значи ако някой направи проверка — добави Кендрик, — този Баруди се намира тук съвсем законно, а не е мъртъв в Източен Берлин.
— Точно така.
— Какво ще стане, ако ме хванат?
— Не се безпокойте, ще умрете моментално.
— Но руснаците могат да ни създадат неприятности. Те знаят, че аз не съм Баруди.
— Ами, знаят! Едва ли. — Старият арабин сби рамене. — Гледаме да си нямаме вземане-даване с КГБ, я шейх.
Евън направи пауза и се смръщи.
— Ясно. Как се добрахте до всичко това? За Бога, един арабин от Саудитска Арабия починал в Източен Берлин, прикритието му, досието му, дори и този европейски дядо? Направо не е за вярване.
— Вярвайте, момко, който и да сте вие. Разбира се, хора като мен могат да имат много съучастници, но това също не ви влиза в работата. Само запомнете най-важното: имената на уважаемите си родители, училищата, висшите учебни заведения — две, струва ми се — едното в САЩ — съвсем типично за саудитските араби. Повече от това не ви трябва. Пък и да се докопате до нещо, пак няма да имате нужда от него — ще бъдете мъртъв.
Кендрик излезе от това царство на престъпността и заобиколи болницата Уалджат в североизточната част на Маскат. Беше на около петстотин метра от американското посолство. По широката улица вече се виждаха по-малко сеирджии. Факлите и внезапните картечни откоси в посолството създаваха впечатлението, че тълпата е много по-голяма и много по-истерична. Насъбралите се хора само се забавляваха с ужаса в посолството и един по един се разотиваха, победени от съня. Отпред, на около триста метра зад Харат Уалджат, се намираше дворецът Алам — крайморската резиденция на младия султан. Евън погледна часовника си — за него бе добре дошло, че в този час се намира тук: разполагаше със съвсем малко време и Ахмат трябваше да действа бързо. Евън затърси уличен телефон и смътно си спомни, че навремето имаше няколко автомата при входа на болницата, пак благодарение на Мани Уайнграс. На два пъти старият негодник беше заявил, че брендито му е отровно, а веднъж една оманка така го беше ухапала по нахалната ръка, че се наложи да го шият. Белите пластмасови раковини на трите телефона отразяваха светлината на уличните лампи. Кендрик хвана вътрешния джоб на робата, където беше прибрал фалшивите документи, и хукна, после веднага забави ход. Инстинктът му подсказа да не привлича вниманието. Стигна първия телефон, вкара монета, по-голяма от необходимото, и набра странния номер, запечатан в съзнанието му: 555–0005.
По челото му избиха капчици пот, докато все по-бавните позвънявания станаха осем. Още две и вместо човешки глас щеше да му отговори секретар. Само това не!
— Да — изрече някой простичко.