— Добре — каза бързо мъжът на име Азра — върху лицето му се четеше любопитство. — Подпри се на мен — добави той без особен ентусиазъм.
— Исках само да ми помогнеш да стана — рече Кендрик и дръпна ръката си веднага щом се изправи на крака. — Ще вървя сам, благодаря. Нямам нужда от помощта на невежи хлапета.
— Може да ти е нужна повече помощ, отколкото съм готов да ти предложа…
— Да, забравих! — прекъсна го Евън и залитайки, пое бавно към четирите тоалетни и мивката. — Студентът е и съдия, и прокурор, и дясната ръка на Аллах, когото праща по дяволите!
— Много набожен си бил! Но да ти е ясно — отсече Азра, както стоеше на педя от безочливия, сипещ обиди непознат, — моята война не е за или против Аллах, Авраам или Исус. Това е борба за оцеляване. Искам да живея като човешко същество напук на тези, които са си наумили да ме унищожат със своите куршуми и закони. Изразявам мнението на мнозина, когато казвам: вярвайте, колкото си искате, но не ми навирайте в носа своята вяра. И без това не ми е лесно да опазя живота си, та било то и за един ден само — за да продължа борбата.
Кендрик погледна ядосания млад убиец; вече бяха при чешмата.
— Чудя се дали изобщо да говоря с теб — каза той, като присви очи. — Дали все пак си този Азра, при когото са ме пратили.
— Повярвай — отговори терористът. — В нашата борба са се сработвали различни хора с различни цели, всеки си гледа интереса, но заедно ще постигнем значително повече, отколкото поотделно.
— Ние с теб се разбираме — каза Кендрик с безизразен глас. Стигнаха ръждясалата метална мивка. Евън пусна докрай единствения чучур със студена вода, после, като чу шума, намали струята и пъхна ръце и лице под нея. Наплиска се целия до кръста. Обля неколкократно главата, гърдите и кървящата рана на рамото си. Ми се дълго, макар да усещаше, че Азра губи търпение. Палестинецът пристъпваше от крак на крак. Евън изчакваше подходящия момент.
„Останалите микрофони са в сифоните на тоалетната.“ Вече бе време.
— Стига! — избухна ядосаният терорист, сграбчи здравото рамо на Кендрик и го дръпна от мивката. — Говори! Какво си видял в Берлин! Веднага! Какво е това доказателство за предателство или глупост, или алчност? Казвай!
— Сигурно са замесени доста хора — поде Евън и се закашля все по-силно и по-раздиращо. Цялото му тяло се разтресе. — Изнасят ги хора, напускащи посолството… — Кендрик се присви с ръка на гърлото и залитна към първата тоалетна вляво от мръсната мивка.
— Гади ми се! — извика той и се вкопчи в ръбовете на тоалетната чиния.
— Какво изнасят?
— Филмчета — извика Евън към дръжката на сифона.
— Измъкват от посолството филмчета… За продан!
— Филмчета ли? Снимки?
— Две. Аз ги засякох, купих ги. Снимки на хората вътре и какво правят.
В огромната циментова килия не се чу нищо повече. Прозвучаха оглушителни звънци — знак за тревога. Те отекнаха в стените и в помещението нахълтаха неколцина униформени надзиратели, които насочиха оръжието и заоглеждаха трескаво килията. Само след няколко секунди забелязаха човека, когото търсеха. Шестима войници се втурнаха към тоалетните.
— Никога! — изкрещя затворникът на име Амал Баруди. — Убийте ме, ако щете, но няма да научите нищо, защото сте нищожества!
Първите двама надзиратели се приближиха. Кендрик се хвърли към смаяните войници, които смятаха, че са дошли да спасяват шпионин, който е на път да бъде убит. Той замахна и ги халоса по изумените лица. За щастие третият войник удари с приклада на пушката Амал Баруди по главата.
Беше тъмно, но Евън знаеше, че е на кушетката В амбулаторията на затвора. Усети студените компреси върху очите си и леда по тялото си. Протегна ръка и махна дебелите мокри марли. Видя по-ясно надвесените над него лица, учудени и сърдити. Нямаше време за тях!
— Фейзал! — каза на арабски. — Къде е Фейзал, лекарят?
— Тук съм, до левия ви крак — отговори оманецът на английски. — Промивам една много особена прободна рана. Някой май ви е ухапал.
— Виждам зъбите му — отвърна Евън вече на английски.
— Като на риба меч са, само че жълти.
— В тази част на света хората не се хранят правилно.
— Нека всички излязат — прекъсна го Кендрик. — Трябва да поговорим. И то веднага!
— След всичко, което забъркахте в килията, се съмнявам дали ще ги пусна да излязат. Да не сте луд? Те дойдоха да ви спасят живота, а вие им се нахвърлихте, счупихте на единия носа, а на другия — челюстта.