— Значи търсят джипката. Из цял Маскат сноват военни джипове.
— Пак извинявай, но сбърка, Ахмат. Щях да ти го кажа, ако можех да се свържа с теб. Разбираш, нямаше как да ги баламосвам, знаеха, че Кендрик е тук…
— Мустафа — прекъсна я ядосано младият султан. — Мъчно ми е, че умря, но не и че млъкна бъбривата му уста.
— Може да е бил той, може и да не е — каза Калейла. — А може да са се изтървали във Вашингтон. Прекалено много хора знаеха, че Кендрик пристига. Убедих се. Доколкото разбирам, това е операция на Държавния департамент. Други по ги бива за тези неща.
— Не знаем кой е врагът и къде да го търсим! — Ахмат сви ръката си в юмрук и го вдигна към устата си. — Може да е всеки и да е навсякъде, под носа ни. По дяволите, какво да правим?
— Постъпи, както ти е предложил — каза жената от Кайро. — Нека се законспирира. Вече е установил Връзка, изчакай да ти се обади.
— Само това ли? Да чакам?
— Не, има и още нещо — добави Калейла. — Кажи ми откъде ще избяга и ми дай някоя от най-бързите си коли. Донесла съм куртизанската си маскировка, в коридора е, в един куфар. Докато аз се преобличам, уточни подробностите с братовчедите си и с онзи лекар, когото наричаш свой стар приятел.
— Ей, почакай! — възрази Ахмат. — Знам, че с Боби сте стари приятелки, но това не ти дава право да ми заповядваш да излагам на риск живота ти. Без тези, Хосе.
— Не става дума за моя живот — отсече Калейла и вторачи кафявите си очи в Ахмат. — По-скоро за твоя. За варварския тероризъм и оцеляването на Югозападна Азия. Може и нищо да не излезе, но аз съм длъжна да опитам, а ти — да ми разрешиш да го сторя. Нали на това са ни учили и двамата.
— Дай й и номера, на който да ти се обажда — спокойно каза Робърта Ямени, — да ни се обажда.
— Иди се преоблечи — каза младият султан на Оман и поклати глава със затворени очи.
— Благодаря ти, Ахмат. Ще побързам, но първо трябва да се свържа с моите хора. Нямам какво толкова да им казвам, така че няма да говоря дълго.
Пияният плешив мъж с измачкания официален раиран костюм бе изведен от асансьора от двама свои сънародници. Бе толкова дебел и тежък, че и двамата залитаха.
— Такова падение, да се отцепи така! — каза мъжът отляво и се опита да погледне хотелския ключ, висящ в дясната му ръка, която бе пъхнал под мишницата на пияния.
— Я не се втелявай, Дики! — възрази му другият. — На всички ни се е случвало да се почерпим.
— Но не и в такава идиотска страна, в която гори пожар, подклаждан от тия диваци! Можеше да се спречка с някого и да ни обесят на уличните лампи! Къде е тая негова стая?
— По-нататък. Тежичък е, нали?
— Целият е само сланина и уиски.
— Не съм сигурен. Изглеждаше ми симпатяга, измамен от някоя устата курва. Това може да вбеси всекиго. Разбра ли къде работи?
— В някаква текстилна фирма в Манчестър. „Туилингейм“ или „Бърлингейм“, нещо такова.
— За пръв път я чувам — каза мъжът отдясно и сви вежди изненадано. — Дай ми ключа. Ето я вратата.
— Само ще го хвърлим на леглото. Не сме му бавачки!
— Дали барманът ще държи отворено заради нас? Докато ние изпълняваме християнския си дълг, оня тъпанар може да пусне кепенците.
— Само да посмее! — възкликна мъжът на име Дики и тримата влетяха в тъмната стая, където на светлината от коридора се видя леглото. — Дадох му двайсет лири да не затваря, дори и само заради нас. Лъжеш се, ако мислиш, че ще мигна, преди да излети самолетът утре сутринта! Няма да позволя някой арабин с комплекс на месия да ми разреже гърлото! Хайде, вдигай!
— Лека нощ, дебели принце! — каза другият. — И ни се махай от главата!
Мъжагата с раирания костюм се понадигна от леглото и се обърна към вратата. Стъпките в коридора заглъхнаха. Той се претърколи доста тромаво и се изправи. На оскъдната светлина от уличните лампи под прозореца си съблече сакото и внимателно го окачи в отворения гардероб, като приглади гънките. После разхлаби униформената вратовръзка и я свали. Разкопча мръсната риза, воняща на уиски, съблече и нея и я хвърли в кошчето за боклук. Влезе в банята, пусна и двата крана и се насапуниса до кръста. Доволен, взе шише одеколон и щедро го изля върху кожата си. Избърса се и се върна в спалнята при куфара, сложен върху скарата за багаж в ъгъла. Отвори го, извади черна копринена риза и я облече. Закопча я, втъкна я около дебелия си стомах, отиде до прозореца и извади кутия кибрит от джоба на панталона си. Запали една клечка и описа с нея пред стъклото три полукръга. Изчака десетина секунди, после прекоси стаята, отиде при бюрото в средата на лявата стена и запали лампата. Приближи се до вратата, отключи секретната брава и се върна при леглото, където старателно извади двете възглавници изпод кувертюрата, изправи ги, за да се облегне, и отпусна едрото си тяло. Погледна часовника и зачака.